— Накъде?
— Към единствения заподозрян засега, Сюзан Ричардс.
По пътя Декър звънна на Ланкастър, за да я уведоми какво се кани да направи. Остави ѝ съобщение, защото обаждането му бе прехвърлено към гласова поща. Вероятно спи, предположи той.
Ричардс живееше в тухлена къща на Примроуз авеню. Над прозорците имаше старомодни метални навеси на зелени и бели райета. Дворът бе отлично поддържан — с цветни лехи, големи дървета и добре подрязани храсти.
— Хубава градина — отбеляза Джеймисън.
— Вече доста години работи в цветарски магазин — обясни Декър. — Разбира от градинарство. В момента е управител на онзи, който е продала преди време. Работи за новите собственици.
— Наистина ли смяташ, че може тя да е убила Хокинс?
— Може. Не знам обаче дали го е направила. Това се опитвам да разбера.
Излязоха от колата, но Декър не се запъти към дома на Ричардс, а към отсрещната къща.
— Алибито ѝ ли искаш да провериш? — попита Джеймисън, след като го настигна.
Той кимна и почука на вратата на къщата, която се отличаваше от тази на Ричардс единствено по верандата отстрани.
На прага се появи слаба старица с толкова оредяла бяла коса, че се виждаше розовият ѝ скалп.
— Кажете — промърмори лаконично тя и се взря в тях през дебелите стъкла на очилата си.
Джеймисън показа служебната си карта. Старицата я разгледа внимателно.
— ФБР? — възкликна тя. — Какво съм направила?
— Нищо — побърза да я успокои Джеймисън. — Интересуваме се от вашата съседка, госпожо…?
— Агата Бейтс. — Тя вдигна очи към Декър, който се извисяваше над нея. — И вие ли сте от ФБР? Не ми показахте значка. Струвате ми се доста едър за федерален агент. Гледам много телевизия. Досега не съм виждала такъв агент на ФБР.
— Той работи за нас като консултант — обясни Джеймисън.
— За коя съседка става въпрос?
— За Сюзан Ричардс — каза Декър.
— Да, Сюзан, разбира се. Симпатична жена. Живее тук от доста време. Е, не толкова дълго, колкото аз. Тук съм от петдесет и седем години. Познавам ли ви отнякъде?
— Работих в градското полицейско управление двайсет години.
— Аха. Е, аз си нямам вземане-даване с полицията. Плащам си данъците и никого не съм ограбвала.
— Не се и съмнявам — отвърна Джеймисън. — Питахме се дали можете да ни кажете кога за последно видяхте госпожа Ричардс.
— Ами… тази сутрин, когато я отведоха с патрулка. В този квартал рядко идва полиция.
— Било е доста рано — отбеляза Джеймисън.
— Аз съм ранобудна. Спя не повече от четири часа нощем. Старите хора спят малко. Скоро ще правя само това…
— Моля? — попита Джеймисън.
— Ще умра, скъпа. Вече съм на деветдесет и три, колко още смяташ, че ще изкарам? — Бейтс замълча, намести очилата си и продължи: — И защо я отведоха?
— За да ѝ зададат няколко въпроса. Случайно да сте я видели снощи?
— Видях я да се прибира. Беше към осем и петнайсет.
— Защо сте толкова сигурна за часа? — попита Декър. — Разговаряхте ли с нея тази сутрин?
— Не. Ако вече се е върнала, не е излизала повече… поне не съм я видяла. Обикновено се разхожда сутрин. Аз ѝ махам, тя ми маха. Предполагам, че ченгетата са объркали обичайния ѝ график.
— Това означава ли, че не сте я видели да се връща от полицията? — попита Декър.
— Не съм. Може да съм била в кухнята да си приготвя закуска или в задния двор да се поразтъпча. Обичам да го правя. Като повечето хора на моята възраст. Но съвсем бавно, че не ми се ще да падна и да се потроша.
— Бихте ли ни разказали за снощи? — помоли Джеймисън.
— Прибра се в осем и петнайсет — повтори Агата Бейтс, без да откъсва поглед от Декър. — Сюзан помага като доброволка в приюта за бездомни и винаги се връща горе-долу по това време. Знам точно колко беше часът, защото играта „Риск!“ беше свършила петнайсетина минути по-рано. Познах отговора на последния въпрос! Хари Труман. Помня го Труман, даже гласувах за него. А тримата финалисти сбъркаха. Какво знаят те за Хари Труман? Щях да спечеля достатъчно пари да отида на някой курорт.
— Значи видяхте госпожа Ричардс да се прибира снощи. А да излиза отново? Щяхте ли да я видите, ако беше излязла?
— Ако е излязла, не е било с колата — отвърна Бейтс. — Когато я пали, гърми като бомба. Кара една стара хонда. Гърнето ѝ е за смяна. Казах ѝ да отиде в някой сервиз. Всеки път се стряскам, като го чуя. Слуха ми още го бива. Чувам почти всичко, особено проклетата ѝ кола.
— Може да е тръгнала пеша или да е повикала такси.
— Седях на верандата. Четох книга и решавах кръстословици докъм десет и половина, там някъде. Щях да я видя, ако беше излязла. После се прибрах. Легнах си към единайсет.