После ги съпроводи до кабинета му.
Стаята бе просторна, с големи прозорци. Бюрото беше изработено от тъмно дърво и отрупано с книги, папки, бележници и документи.
В голямата библиотека бяха подредени стари сборници със закони и червени папки, всичките грижливо надписани. Имаше масичка със столове около нея. Едно шкафче служеше за бар и върху него имаше две стъклени купички с бонбони „М & М“. Кен Фингър седеше зад бюрото си.
Той беше поел защитата на Хокинс едва трийсетгодишен. Явно никой друг адвокат не бе пожелал да представлява в съда човек, обвинен в жестоко убийство на двама възрастни и две деца.
Сега Фингър беше прехвърлил четиресет и работеше като адвокат по наказателни дела за онези, които можеха да си позволят услугите му. А в Бърлингтън, подобно на повечето градове в Америка, имаше твърде много хора, които се нуждаеха от адвокат.
Грижливо сресаната му кестенява коса, както и късо подстриганата му брада бяха започнали да посивяват. Яркочервени тиранти придържаха панталона с басти, а на бялата му риза проблясваха копчета за ръкавели. Беше развързал раираната си папийонка, която висеше свободно около масивния му врат. Коремът му стърчеше между тирантите.
Фингър се надигна и ги поздрави, след което ги покани с жест да седнат около масичката.
— Май се досещам защо сте тук — каза той, когато секретарката затвори вратата след себе си.
— Предполагам — отвърна Ланкастър.
— Как си, Декър? — попита Фингър.
— Добре. Чул си, значи?
— Как няма да чуя? Бърлингтън не е толкова голям. И макар това да не може да се сравни със стрелбата в гимназията по времето, когато ти още живееше тук, все пак всички научават, когато в града пристигне осъден за убийство и след това самият той бъде убит.
— Идва ли при теб? — попита Ланкастър.
Фингър поклати глава.
— Не съм го виждал, откакто влезе в затвора.
— И нито веднъж не сте го посетили там? — поинтересува се Джеймисън.
— Поправка, посетих го веднъж, когато подготвяхме документите за обжалване, но съдът го отхвърли. Не че имахме каквито и да било основания да обжалваме. В интерес на истината, попаднахме на добронамерен съдия. А и съдебните заседатели можеха да преразгледат решението си и да осъдят Мерил на смърт. Казах му, че е отървал кожата и това е най-доброто, на което е можел да се надява. Защо да привлича излишно внимание?
— Ти беше ли убеден във вината му? — попита Ланкастър.
Фингър сви рамене.
— Няма никакво значение. Работата ми беше да го защитавам, а на прокурора — да докаже вината му. Аз се изхранвам с това да посявам съмнения относно вината на клиентите ми. Но то се отнася за всички адвокати по наказателно право.
— Смяташе ли обаче, че е виновен? — настоя Декър.
Фингър се облегна назад и опря длани една в друга.
— Знаете, че съм длъжен да пазя адвокатската тайна и след смъртта на клиента си.
— Не искам от теб да разкриеш каквато и да било поверителна информация — изтъкна Декър. — Просто искам да чуя мнението ти. То по никакъв начин не може да навреди на клиента ти. Бил е осъден отдавна, а сега е мъртъв.
— От теб би излязъл добър адвокат, Декър. Ами… да, смятах, че го е направил. Мисля, че е влязъл в къщата с намерение да краде, но нещо се е объркало и не е могъл да се справи със ситуацията. В края на краищата Мерил не беше изпечен престъпник. Нямаше дори глоби за неправилно паркиране. Предполагам, че затова отърва смъртната присъда. Изгубил е самообладание, започнал е да стреля и преди да се усети, в краката му са лежали четири трупа. А после е избягал панически.
— Само че никой не го е видял да пристига с кола, да влиза, да излиза… никой не е чул изстрелите, нали? — попита Декър.
— Знам ли — каза неопределено Фингър. — Съседите заявиха, че не са чули нищо. В една от къщите свирела силна музика, хората в другата казаха, че гледали телевизия или спели. В третата нямало никого онази вечер, а четвъртата беше необитаема. Освен това те не бяха разположени много близо една до друга. Да не забравяме и шума от бурята. — Той изгледа Декър и продължи: — Еймъс, та нали вие с Мери разследвахте случая и му повдигнахте обвинение? Отпечатъци. ДНК. Мотив. Възможност. Оръжието на убийството беше открито в дома му. Честно казано, нямаше на какво да стъпя като защитник. Наистина е цяло чудо, че получи само доживотна присъда.
— А откраднатите вещи?
— Той не даде никакво обяснение за тях, тъй като твърдеше, че не е извършил престъплението. Но мен ако питате, подозирам, че ги беше скрил добре. Знаел е, че опитът да ги продаде ще го свърже с убийствата.