— Беше ми приятно. Обади се да изпием по бира, ако ти остане време.
— Може ли да те питам нещо? — каза Декър.
— Ако ти отговоря с „не“, ще те откажа ли?
— Какво става с Мери?
Милър скръсти късите си ръце.
— Защо смяташ, че става нещо с нея, Еймъс?
— Познаваме се отдавна. Усещам го.
— Познавал си я отдавна. Минаха повече от две години, откакто ти напусна. Хората се променят.
— Не чак толкова — отвърна Декър.
— Тогава я попитай — каза Милър и размаха пръст. — Но бъди готов да приемеш отговора ѝ, какъвто и да е.
— Благодаря, че ни позволи да работим по случая.
— И аз искам да стигнем до дъното на тази история точно колкото и вие. Ако сме допуснали грешка, трябва да я оправим. Имате пълната ми подкрепа.
— Благодаря, Мак — отвърна Джеймисън.
— Е, оставям ви да работите — каза Милър и влезе в кабинета си.
Декър и Джеймисън продължиха към своята стая. Той остави двата кашона върху металната заседателна маса, свали палтото си и го метна на облегалката на един стол. После отвори първия кашон и каза:
— Ще се захвана с този. Ти прегледай другия. — Декър плъзна кашона към нея.
— Какво по-точно търсим? — попита тя, докато го отваряше.
— Надявам се да разбереш, когато го видиш.
Джеймисън въздъхна, седна и взе най-горната папка.
След четири часа вече бяха изчели всичко.
— Тук няма кой знае какво — отбеляза Джеймисън.
— Това са документите на защитата. Помолих Мери да възложи на някого да открие делото в полицейските архиви.
— Смяташ ли, че ще го пазят след толкова време?
— Да, но вероятно само защото никой не е намерил време да го изхвърли.
— Кен Фингър не е имал никакви аргументи в полза на защитата.
— Затова съдебните заседатели осъдиха клиента му само след двучасово обсъждане. Между другото, това включваше и един час обедна почивка.
— Фингър е подходил доста агресивно към теб по време на кръстосания разпит — каза Джеймисън, която държеше стенограмите от свидетелските показания на Декър в съда.
— Това му е работата.
— Но ти си бил доста категоричен в твърденията си.
— Защото бях убеден, че отговарят на истината.
— Това означава ли, че си променил мнението си?
Декър я погледна над листа в ръката си.
— Означава, че взирайки се в дърветата, може да не съм видял гората.
— Тоест?
— Така силно съм искал първото ми разследване на убийство да завърши с осъдителна присъда, че не съм се запитал защо някой ще прониква в чужда къща привечер, когато тя може да е пълна с хора.
— Да, определено е глупаво. Но както стана ясно, Хокинс не е бил опитен престъпник. Сигурно не е знаел как да си подбира мишените.
— Той не беше глупав. Освен това никога преди това не е имал проблеми със закона. Не се замислих върху тези неща, защото уликите бяха твърде красноречиви. Но да нямаш дори глоби за паркиране и после да извършиш четири убийства, е все едно днес да прескочиш локва, а утре — Гранд Каньон. Това е трябвало да привлече вниманието ми.
— Всички смятат, че той вероятно не е влязъл в къщата с намерението да убива. Ситуацията просто е излязла извън контрол.
— Да, не бива да забравяме, че е бил отчаян. Съпругата му се е нуждаела от обезболяващи. Дъщеря му е била наркоманка и той се е опитвал да ѝ помогне. Може да се е почувствал притиснат до стената. Влязъл е да краде, но после всичко се е объркало.
— В джоба му е имало пари.
— Защо тогава е продължил да скита по улиците? Нали така са го открили полицаите?
— Може да е търсил наркотици за жена си.
— Възможно е — отвърна Декър. — Работата е там, че в съседство с къщата на Ричардс има друга, която наистина е била празна онази вечер. Нямам предвид изоставената, а къщата на семейство Балмър. Били са извън града на гости при роднини. Защо Хокинс не е влязъл да обере нея? Така би избегнал четворното убийство. И защо изобщо е избрал този квартал? Той е толкова далече от дома му!
— Но е и доста уединен.
— Не ми звучи съвсем основателно.
— В къщата е живеел банкер. Може би според Хокинс това е означавало, че ще има ценности за крадене.
— Твърде пресилено предположение. Това в никакъв случай не е богатата част на града. Ако си крадец, няма да отидеш в беден квартал, а там, където са парите.
— Но богатите имат охранителни системи, допълнителни ключалки, понякога дори частна охрана. Кварталът на семейство Ричардс може би му се е сторил по-достъпен.
Декър поклати глава.
— Не ми се струва логично, Алекс. Нещо не е наред.