Декър се обърна към гробовете и остави цветята върху леко хлътналата земя.
— Еймъс Декър?
Той вдигна поглед. Към него бавно се приближаваше възрастен мъж. Беше се появил изневиделица в су мрака с издължените сенки. Отблизо приличаше на призрак — болезнено слаб и с изпито лице.
Джеймисън бе видяла непознатия преди Декър и го беше последвала. Можеше да е някой местен, когото партньорът ѝ познаваше. А може би не. Тя знаеше, че около Декър непрекъснато се случват странни неща, и ръката ѝ се плъзна към пистолета в кобура на дясното ѝ бедро. За всеки случай.
Декър забеляза още нещо, освен нездравия вид на възрастния мъж. Той вървеше по особен начин, който бе виждал и преди. Тази походка не се дължеше на годините му или на болки в ставите. Беше походка на човек, който дълго време е носил окови на краката си.
Бивш затворник, заключи той.
Имаше и друго. Понякога Декър виждаше цвят, който свързваше с даден човек. Това пък беше резултат от синестезията, която му позволяваше да асоциира определени цветове с необичайни неща като смъртта или пък с числа.
Съзнанието му свърза стареца с бургундско червено — нещо ново за Декър.
Какво, по дяволите, означава този цвят?
— Кой сте вие? — попита той, изправи се и почисти панталона си от пръстта.
— Не съм учуден, че не можеш да ме познаеш. Затворът променя човек до неузнаваемост. Предполагам, че тъкмо на теб трябва да благодаря за това.
Да, наистина е бил зад решетките.
Джеймисън ги чу и ускори крачка. Извади пистолета от кобура си, защото се опасяваше, че непознатият може да направи опит да си отмъсти. Партньорът ѝ бе пратил твърде много хора в затвора. Очевидно този човек беше един от тях.
Декър огледа стареца, който спря на два метра от него. Самият той беше огромен: висок метър и деветдесет и шест и над сто и трийсет килограма. С помощта на Джеймисън, която неуморно го подканяше да спортува и да се храни здравословно, успя да свали трийсетина килограма през последните две години. Едва ли някога щеше да стане „по-строен“, отколкото беше в момента.
Старецът беше към метър и осемдесет, но сигурно не тежеше повече от шейсет и два-три килограма. Отблизо кожата му изглеждаше пожълтяла и суха като стар пергамент, който всеки момент ще се разпадне. Той събра храчка, извърна се и се изплю на земята.
— Сигурен ли си, че не ме познаваш? Нали уж имаш отлична памет?
— Кой ти го каза? — попита Декър.
— Предишната ти партньорка.
— Мери Ланкастър?
— Тя ми спомена, че най-вероятно ще те намеря на гробището.
— И защо го е направила?
— Казвам се Мерил Хокинс — представи се мъжът, сякаш името му обясняваше присъствието му тук.
Декър го зяпна смаяно. Реакцията му накара Хокинс да се усмихне, но усмивката не стигна до очите му. Те бяха бледи и неподвижни, сякаш в тях бе останал твърде малко живот.
— Сега си ме спомни, нали?
— Защо не си в затвора? Получи доживотна присъда без право на замяна.
Джеймисън настигна Хокинс и застана между него и Декър. Хокинс я погледна и каза:
— А това е новата ти партньорка, Алекс Джеймисън. Ланкастър ми разказа и за нея — заяви той, обърна се към Декър и продължи: — За да отговоря на въпроса ти, не съм в затвора, защото съм неизлечимо болен. Рак в последен стадий. И то един от най-лошите — на панкреаса. Почти никой не изкарва повече от пет години, и то с химиотерапия, лъчетерапия и разни други гадости, които не мога да си позволя. — Хокинс докосна лицето си. — Жълтеница. Докара ли се човек дотук, медицината е безпомощна. Метастазите са навсякъде. Метастазите. Странна дума, която означава, че ракът ме изяжда отвътре. Стигнал е дори до мозъка. На финалната права съм. То е ясно, с мен е свършено. Остава ми седмица… в най-добрия случай.
— Защо болестта е причина да ви пуснат от затвора? — попита Джеймисън.
— Наричат го освобождаване по хуманни съображения — сви рамене Хокинс. — Обикновено затворниците подават молба за него, но от администрацията сами дойдоха при мен в килията. Бяха подготвили всички документи. Само се подписах, докторите дадоха съгласието си и се озовах навън. Разбирате ли, щатът не иска да се охарчва за лечението ми. Лежах в един от онези нови частни затвори. Те изпращат сметките на щатската администрация, но там не одобряват всичките им разходи. И аз започнах да им излизам много скъпо. Да се отразявам зле на счетоводния им баланс. Освен това решиха, че вече не съм опасен. Бях на петдесет и осем, когато влязох в затвора. Сега съм на седемдесет. Ясно ми е, че изглеждам като стогодишен. Натъпкал съм се с лекарства, за да мога да ходя, да говоря… Когато си тръгна оттук, ще повръщам няколко часа, след което отново ще се натъпча с лекарства, за да заспя… поне за малко.