— Значи въпреки предишния си скептицизъм сега вярваш, че Хокинс е невинен.
— Не, просто се опитвам да стигна до истината — каза той и се надигна. — Ще прегледам полицейските досиета. Искаш ли кафе от автомата? Не е никак хубаво, но поне е горещо.
— С удоволствие.
Декър излезе и тръгна по коридора. Размина се с двама патрулни полицаи и един следовател, с които бе работил навремето. И тримата го поздравиха, макар да не изглеждаха радостни, че го виждат. Той ги разбираше добре. Беше се разчуло. Ако Хокинс бе осъден несправедливо, това щеше да е шамар за цялото управление.
И ритник в слабините за мен. Беше първото убийство, което разследвах. Толкова отчаяно ли исках да осъдя заподозрения? Наистина ли съсипах живота на Мерил Хокинс, за да спечеля в съда?
Декър бе погълнат от мислите си до такава степен, че едва не се блъсна в нея.
Сали Бримър не се беше променила много. Трийсетинагодишна, красива, делова. Както Декър бе установил още навремето, тя носеше прекалено тесни панталони и блузи с твърде много разкопчани копчета. Работеше в отдел „Връзки с обществеността“. Веднъж той я беше преметнал, представяйки се за адвокат, за да получи достъп до заподозрян. Това я бе изложило пред капитан Милър и останалите ѝ колеги. После Декър пое пълна отговорност за случилото се и направи всичко възможно никой да не държи Бримър отговорна за гафа. И все пак навъсеното ѝ изражение подсказваше, че действията му не са били достатъчни, за да изчистят вината му.
— Здравейте, госпожице Бримър — каза сърдечно Декър.
Тя беше застанала с ръце на кръста и гледаше нацупено.
— Чух, че сте се върнали. Надявах се да е само слух… неверен слух.
— Да… добре. И аз се радвам, че ви виждам.
— Какво правите тук?
— Ревизирам един стар случай. И ми трябваха разни документи. Очаквах вече да съм ги получил.
— Вие дори не работите тук.
— Водя разследване с Мери Ланкастър. С разрешението на капитан Милър.
— Май пак се опитвате да ме преметнете — каза недоверчиво тя.
— Това е самата истина.
— Този път няма да се хвана.
— Агент Декър, в малката заседателна зала ли да ги занеса?
Декър и Бримър се обърнаха и видяха един млад полицай да бута по коридора количка, натоварена с четири големи кашона.
— Да, благодаря. Партньорката ми е там. Аз отивам за кафе и се връщам.
Бримър изгледа изумено младежа, който продължи към заседателната зала.
— Не ме лъжете, значи. Кой случай ревизирате?
— На Мерил Хокинс.
— Не си го спомням.
— Беше доста преди да постъпите в полицията.
— Чакайте малко… Това не е ли онзи, когото са убили снощи?
— Да.
— Но това е текущо разследване.
— Вярно е, но причината да убият Хокинс вероятно е свързана с четири други убийства отпреди тринайсет години.
— Откъде знаете?
— Защото аз ги разследвах.
— Четири убийства? Кой ги е извършил?
— Ето това е въпросът.
Декър отмина, за да потърси кафе, и така стигна до стаята за почивка. Вместо кафе автомат в нея имаше модерна машина „Кюриг“. Да, времената се меняха, прогресът бе стигнал и дотук. Той направи две кафета и вече се бе запътил към вратата, когато вниманието му бе привлечено от монтирания на стената телевизор.
Каналът беше местен и тъкмо започваше прогнозата за времето. В късния следобед се очакваха бури.
Веднага щом чу това, в главата му сякаш прищрака нещо.
Дъжд.
10
— Какво правим тук, Декър? — попита Джеймисън. — Така и не ми каза. — След което тихо добави: — Както обикновено.
Той сякаш не я чу. Взираше се в различни кътчета от някогашната дневна на семейство Ричардс, но най-голямо внимание обръщаше на пода. Паметта му го върна в онази нощ и насложи видяното тогава върху обстановката пред очите му.
Двете картини съвпадаха почти напълно.
— Дъжд.
— Какво? — недоумяваше Джеймисън.
— В нощта на убийствата се изсипа много дъжд. Заваля към шест и петнайсет и когато с Ланкастър пристигнахме тук, още валеше. Имаше силна гръмотевична буря.
— Да, адвокатът спомена за нея. Но какво от това?
Декър посочи пода.
— В къщата нямаше мокри стъпки, освен от полицаите, отзовали се на сигнала. Нямаше кал или камъчета от чакъла. А Мери, аз и криминалистите обухме калцуни.
— Как е възможно убиецът, който очевидно е дошъл в дъжда, да не остави никакви влажни следи по пода или килима? — каза Джеймисън, замълча за миг и добави: — Чак сега ли се сети за това?
Погледът на Декър продължи да обхожда стаята.