Хокинс скръсти ръце на гърдите си и отвърна:
— Какво ви интересува?
— Например къде бяхте снощи между седем и девет и половина?
Хокинс се почеса по бузата.
— Разхождах се. Разхождах се цяла нощ. Точно това правех, когато хората ви ме арестуваха. Няма закон, който да забранява нощните разходки.
— В проливния дъжд?
Хокинс докосна мокрите си дрехи.
— Ето доказателството.
— Къде се разхождахте?
— Къде ли не. Исках да поразмишлявам.
— За какво?
— Не е ваша работа. — Хокинс помълча и попита: — Чакайте малко… така и не ми казаха кой е бил убит?
Ланкастър му съобщи кой и къде.
— Аз не познавам тези хора.
— И никога не сте били в дома им? — попита небрежно Декър.
— Никога. Не съм имал причина да ходя там.
— Срещнахте ли някого, докато се разхождахте? Може ли някой да потвърди думите ви?
— Не. Валеше силно. Никой, освен мен не е толкова глупав, че да се разхожда в такова време.
— Били ли сте някога в „Американ Грил“ на Франклин стрийт? — попита Ланкастър.
— Не се храня навън. Не мога да си го позволя.
— А познавате ли собственика?
— Кой е той?
— Дейвид Кац.
— Никога не съм го чувал.
Ланкастър му описа Кац.
— Не, нямам спомен за такова лице.
В този момент се появи далеч по-слабият тогава Кен Фингър, който беше назначен от съда за служебен защитник на Хокинс. Самият Хокинс трябваше да отвори уста, за да му вземат ДНК проба според съдебното разпореждане. Той попита какво ще правят с тази проба.
— Не е ваша работа — отвърна му Декър.
Декър приключи с описанието на първия разпит, погледна Джеймисън и продължи:
— По-късно сутринта колегите намериха пистолета, скрит в нещо като ниша зад стената на дрешника на Хокинс. Балистичната експертиза откри съвпадение с куршумите, извадени от телата на жертвите.
— А ДНК пробата?
— Резултатите дойдоха по-късно, но отново дадоха съвпадение със следите от ДНК под ноктите на Абигейл Ричардс.
— Значи случаят е можел да се смята за приключен.
— Очевидно.
Декър отново огледа пода.
— С изключение на следите от дъжда. Или по-скоро, на липсата им.
— Може Хокинс да е носил със себе си друг чифт обувки… и чорапи. Може да се е събул и да е оставил обувките си на верандата. Може да се е преобул със сухи обувки.
— Не — поклати глава Декър.
— Защо?
— Виж верандата.
Джеймисън отиде до прозореца и погледна малката веранда, открита от всички страни.
— Двамата с Мери подгизнахме, докато чакахме там. Верандата не предлага абсолютно никаква защита. Освен това не си представям Хокинс да е бил толкова предвидлив, че да си донесе втори чифт обувки и чорапи. А и как би могъл да губи време с преобуване, преди да влезе в къща, пълна с хора? Всеки, който погледне през прозореца, е щял да го види. Да не говорим, че за да не остави мокри следи, е трябвало да си носи и резервен комплект дрехи и сешоар.
— Възможно ли е да е проникнал в къщата по друг начин?
— Това не би решило проблема.
— Ами ако е почистил следите си, преди да излезе?
— Смяташ ли, че след като е убил четирима души, е намерил време за това? И е избърсал навсякъде, където е стъпвал? Да не забравяме килимите. Едва ли е изкарал парочистачката и е почистил всички следи от кал, камъчета и стръкчета трева.
— Вината не е твоя.
— Моя е и още как!
11
На света няма по-студено място от моргите.
Така поне смяташе Декър, докато се взираше в тялото на Мерил Хокинс, положено върху металната маса. Съдебният лекар беше отметнал чаршафа и сега съсухреното тяло на Хокинс лежеше на показ. От едната страна на Декър стоеше Джеймисън, от другата — Ланкастър.
— Както отбелязах — заяви съдебният лекар, — причината за смъртта е малокалибрен куршум с мек връх, тоест „дум-дум“. Проникването през черепа го е деформирало, поради което е променил траекторията си, като е нанесъл максимални поражения върху меките тъкани, каквато всъщност е целта на тези куршуми. — Той посочи мозъка на Хокинс, оставен върху помощната масичка. — Сами виждате за какво ви говоря. Умрял е мигновено. Куршумът е останал вътре, но се е разпаднал на фрагменти. Затова не мога да ви дам точен отговор относно калибъра.