Джеймисън, която го наблюдаваше внимателно, сложи длан върху ръката му. Той отвори очи и се дръпна рязко. Изобщо не забеляза оскърблението в погледа ѝ.
Ланкастър се взря в последната татуировка, разположена непосредствено до сълзата.
— Никога не съм виждала такава — отбеляза тя.
— Прилича на звезда, пронизана от стрела — каза Джеймисън. Тя погледна Декър и попита: — Имаш ли някакви идеи?
— Никакви — отвърна той и се обърна към съдебния лекар: — В какъв стадий е било заболяването му?
— В доста напреднал. Ако не е бил куршумът, щеше да поживее още няколко седмици. Честно казано, учуден съм, че е бил в състояние да се движи.
— Хокинс призна, че се държи благодарение на медикаменти, които си купува от улицата — обясни Джеймисън.
— Токсикологичният анализ ще покаже какво има в кръвта му. В стомаха не открихме нищо — нито храна, нито каквото и да било друго. Предполагам, че не е имал апетит на този етап от заболяването. Явно е бил силен човек, щом не е бил на легло при такива болки.
— Възможно е желанието да докаже, че е невинен, да му е давало сила — отбеляза Декър.
— Нещо друго интересно? — попита Ланкастър.
— Дрехите му са прибрани в плик за веществени доказателства.
Ланкастър погледна Декър.
— Хокинс имаше малък платнен сак. Отнесохме го в управлението, в него нямаше почти нищо, но вероятно ще искаш да го прегледаш.
Декър кимна, без да откъсва очи от тялото.
Три татуировки. Паяжината изглеждаше най-стара. Това беше логично. Когато Хокинс бе попаднал зад решетките, вероятно беше кипял от гняв, особено ако наистина бе невинен. Татуировката с паяжината беше сред малкото начини да даде израз на този гняв. Сълзата вероятно се бе появила по-късно.
Оставаше третата, неразгаданата. Звездата, пронизана от стрела. Декър нямаше представа какво означава тя. Защото именно тази татуировка изглеждаше най-скорошна. Личеше си, че в последно време Хокинс е слабеел, вероятно от болестта. Първите две татуировки показваха следи от загубата на тегло — бяха набръчкани. Но не и звездата. Освен това тя не беше избледняла. Хокинс вероятно я бе направил малко преди да излезе от затвора.
Щом като се бе сдобил с нея точно преди освобождаването си, вероятно тя имаше по-специално значение за него.
Декър не беше забелязал липсата на кални отпечатъци в къщата навремето, но сега беше твърдо решен да не пропуска нищо.
Разследващите убийства рядко получаваха втори шанс. Затова Декър нямаше никакво намерение да се издъни.
Отново.
12
Вещите му не бяха много.
Декър се намираше в полицейското управление и се взираше в платнения сак на Хокинс. В него имаше дрехи. Билет за автобуса, на който се бе качил след излизането си от затвора. Портфейл с малко пари. Документите за освобождаването му, върху които си беше драскал.
Имаше и оръфана книга с меки корици. Декър не бе чувал името на автора. На ярката корица беше изобразен мъж, опрял нож в гърлото на разголена жена. Заприлича му на криминалетата на Мики Спилейн от петдесетте години на миналия век.
В портфейла на Хокинс имаше и снимка на дъщеря му Мици.
Ланкастър бе открила, че тя е сменила фамилията си на Гардинър. Живееше в Трамъл, Охайо, на два часа с кола от Бърлингтън. Мици наближаваше трийсет, когато баща ѝ влезе в затвора. Ланкастър бе научила още, че сега е омъжена и има шестгодишно момченце.
Снимката на Мици беше от основното училище. Декър разбра това, когато я обърна и видя, че Хокинс е написал на гърба ѝ името на дъщеря си и възрастта ѝ. И беше добавил: „Звездичката на татко“. Вероятно затова си бе татуирал звезда на ръката. Тази снимка очевидно символизираше щастливото време на семейство Хокинс. На нея Мици изглеждаше будно и невинно дете с грейнала усмивка като всички хлапета на нейната възраст.
А после мечтите бяха разбити. Мици беше станала наркоманка и крадеше на дребно, за да си купува дрога. Беше попадала за кратко в ареста, и то няколко пъти. По-дълго беше пребивавала в разни клиники за рехабилитация. От усмихнатото момиченце с безгранично бъдеще не бе останала и следа.
И все пак Мици беше успяла да си стъпи на краката. Браво, каза си Декър. Налагаше се да разговаря с нея. Нищо чудно, баща ѝ да я беше потърсил след освобождаването си от затвора.
Появи се Ланкастър, която погледна купчината вещи на масата.
— Нищо ли?
Декър поклати глава и каза:
— Имам въпрос.
— Слушам те.
Ланкастър седна и извади пакетче дъвки.
— Продължавай с дъвките и зарежи цигарите — посъветва я Декър.