Тя присви устни.
— Благодаря, доктор Декър. Какво искаше да питаш?
— Кой подаде сигнала?
— Какво?
— Кой се оплака от шума в дома на Ричардс онази нощ?
— Знаеш, че така и не разбрахме.
— Трябва да открием този човек.
— Как? Минало е толкова време.
— Четох стенограмата на обаждането, прослушах и разговора с диспечера. Обаждането беше заради силен шум в къщата. Диспечерът беше изпратил патрулка, която бързо се озовала на мястото. Както и ние, след като научихме за убийствата.
— Това ни е добре известно — каза Ланкастър.
— Но кой е чул силен шум? Обаждането не е било извършено от стационарните телефони в съседните къщи. Не е дошло и по мобилен телефон, който да сме в състояние да проследим. Как тогава?
— Предполагам, че не сме обърнали внимание на тези неща. Решили сме, че става въпрос за някой съвестен гражданин, който случайно е минавал оттам.
— Колко удобно… Кой би минавал по улица без изход по време на буря? Защо да го прави, освен ако не живее там?
Ланкастър се замисли за миг.
— И когато пристигнахме, ти откри отпечатъка на Хокинс и уликите започнаха да сочат към него.
Декър кимна, това беше самата истина, което го влудяваше.
— Добре — каза той. — Ще трябва да преразгледаме всичко от самото начало. Без никакви предубеждения относно вината на Хокинс. Ще погледнем на случая под нов ъгъл, с широко отворени очи.
— Минали са тринайсет години.
— Не ме интересува, ако ще да са минали и тринайсет века, Мери — сопна ѝ се той. — Трябва да оправим нещата.
Тя го изгледа продължително.
— Никога няма да го превъзмогнеш, нали?
— Не знам за какво говориш.
— Напротив.
Декър се взираше мрачно в нея.
— Искам да се фокусираш изцяло върху това.
— Добре, но не забравяй, че трябва да работя и по други случаи, не само по убийството на Хокинс.
— Това е единственият ти приоритет, Мери. Ако той е невинен, значи сме съсипали живота му, изпратили сме го зад решетките, където да го изнасилят, а после сме позволили да го убият.
— Не сме позволявали на никого да го убие — възрази тя.
— Почти същото е — отвърна Декър.
— Някакъв проблем ли има?
Обърнаха се и видяха Джеймисън, застанала на прага.
— Не, двама бивши партньори просто си приказват — отвърна Ланкастър и отново заговори на Декър: — Съжалявам, Еймъс. Ще ти помагам за този случай, но само доколкото ми е възможно. Затрупана съм с други задачи.
— Нали каза, че ти е приятно да работим заедно като едно време?
— Не живеем в миналото. — Тя помълча и добави: — Поне аз живея в настоящето, защото нямам избор.
— Декър, говорил ли си скоро с Богарт? — попита Джеймисън.
— Още ли не ти се е обадил?
— Не. Нали не възразява да останем тук и да разследваме?
— Напротив, не е съгласен. Така че си стягай багажа и заминавай за Вашингтон.
— Кога ти го каза?
Той не отговори.
— Декър?
— Не много отдавна.
— И кога смяташе да ме уведомиш?
— Ето, уведомена си. Ще се видим във Вашингтон.
— Съобщаваш ми, че оставаш? Не можеш да го направиш!
— Мога, разбира се! — отвърна той и излезе.
Тя погледна Ланкастър, която седеше на един стол и дъвчеше дъвка.
— Какво му става, за бога? — избухна Джеймисън. — Ако продължава да не изпълнява заповедите, ще си съсипе кариерата в Бюрото.
Ланкастър се изправи.
— Еймъс Декър има собствени приоритети — каза тя. — И тъй наречената кариера никога не е била сред тях.
— Знам, той просто търси истината. Непрекъснато го повтаря.
Ланкастър хвърли поглед към вратата.
— Всъщност според мен търси малко душевен мир. Всичко това — огледа стаята тя, — всичко това показва, че чувството за вина го смазва. Убийството на Хокинс само увеличи бремето, защото е очевидно, че се обвинява за смъртта му. Така е устроен. Божичко, как съжалявам, че казах на Хокинс къде да го открие! — Тя докосна Джеймисън по рамото. — Радвам се, че се видяхме, Алекс.
Ланкастър последва Декър и остави Джеймисън сама.
13
Декър седеше на една червена пейка в парка. Бърлингтън, Охайо, не беше най-привлекателният град. Беше западнал преди десетилетия, когато повечето заводи затвориха. После се съвзе донякъде само за да бъде връхлетян от рецесията. Сега бавно излизаше от нея.
Декър се питаше кога ли ще настъпи следващата криза. Защото рано или късно тя щеше да дойде.
Откакто бе заминала, Джеймисън му изпрати пет-шест есемеса. Той не прочете нито един. Изпитваше леки угризения заради това, защото причината не беше в нея, а в него.