Тя беше по-млада от покойния си съпруг и в момента бе на четиресет и четири. Беше поразително красива по времето, когато Декър я срещна за пръв път, а и сега изглеждаше завидно добре. Дългата ѝ руса коса се спускаше плавно върху раменете. Фигурата ѝ бе все така стройна. Рейчъл Кац крачеше уверено, сякаш светът лежеше в краката ѝ — или поне Бърлингтън, Охайо.
Беше с дълга пола и черно сако върху бяла блуза. Червилото ѝ бе алено, в тон с лака на ноктите. Носеше куфарче, което при всяка крачка се удряше леко в бедрото ѝ.
Кац мина покрай двама строителни работници, които подсвирнаха след нея. Тя не им обърна внимание.
Декър се надигна от пейката и се залови за работа.
Като едно време.
14
Рейчъл Кац изгледа Декър, който я спря на тротоара. Промяната в изражението ѝ подсказваше, че го е познала.
— Помня ви.
— Еймъс Декър. Разследвах убийството на съпруга ви, докато работех в полицията тук.
— Точно така. — Тя се намръщи. — Чух по новините, че убиецът му се е върнал в града. И е бил застрелян.
— Да. Мерил Хокинс.
Рейчъл Кац потрепери.
— Не мога да кажа, че ми е жал за него. Мислех, че ще лежи в затвора до живот. Какво е правил тук? По новините не казаха нищо по този въпрос.
— Освободили са го, тъй като е бил болен от рак в последен стадий.
Рейчъл Кац посрещна невъзмутимо тази новина.
— А вие какво правите тук? — попита тя.
— Бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Още ли работите в полицията? Чух, че сте напуснали.
— Сега работя във ФБР. Но все още съм полицай от Охайо.
Декър ѝ показа служебната си карта.
— И какво по-точно разследвате?
— Убийството на Хокинс. Както и на съпруга ви и останалите жертви в дома на Ричардс.
Тя поклати глава. Изглеждаше объркана.
— Всички знаем кой уби съпруга ми и семейство Ричардс. Мерил Хокинс.
— Проверяваме дали е така.
— Защо?
— Има някои странни неща. Търсим обяснение.
— Какви странни неща?
— Искате ли да отидем някъде, за да не ги обсъждаме на улицата? Може и в полицейското управление.
Рейчъл Кац огледа минувачите наоколо, които ги зяпаха.
— Живея съвсем наблизо.
Декър я последва. Влязоха в сграда с портиер, а асансьорът ги качи до нейния етаж.
— Не знаех, че в Бърлингтън има подобни места — отбеляза Декър, докато вървяха по елегантния коридор. — Със сигурност нямаше, когато аз живеех тук.
— Завършихме сградата преди година. Имам дял във фирмата, която я реновира. В момента работим по две други. Партнирам си с още едно дружество по няколко проекта в града, включително ресторанти. Имаме големи планове за Бърлингтън.
— Смятате, че икономика най-после се съживява?
— Така изглежда. Надяваме се да привлечем няколко големи компании. На практика им постиламе червен килим. Две от най-големите фирми в страната вече изграждат тук регионални представителства. В центъра на града току-що започна работа високотехнологичен стартъп, който привлече много млади интелигентни хора. Животът в Бърлингтън е далеч по-евтин, отколкото в Чикаго, да речем. Убедихме здравните власти да изградят нова клиника. На финалната права сме в преговорите с крупен производител на авточасти в Детройт за строеж на нов завод в северната част на града. Тези хора ще трябва да живеят, да пазаруват, да се хранят някъде. В центъра вече се появяват нови ресторанти и жилищни сгради. Да, Бърлингтън определено има бъдеще.
— Чудесно.
Влязоха в апартамента ѝ и се озоваха в просторно помещение с много прозорци, високи пет-шест метра. Кац отвори щорите с дистанционно, за да пропускат повече светлина.
— Прекрасно жилище — отбеляза Декър, докато оглеждаше скъпите дизайнерски решения: голите носещи греди, декоративните тухлени стени, каменните плочи по пода, ултрамодерните кухненски уреди, маслените платна по стените…
Мебелите, разпределени в няколко зони за сядане, бяха достатъчно масивни, за да не изглеждат твърде малки в огромното пространство.
— Снимаха го за „Лукс“ — каза Кац. — Списание за интериорен дизайн — допълни тя, когато забеляза недоумяващия поглед на Декър. — Насочено е към по-заможната класа. — Помълча и добави: — Съжалявам, ако ви е прозвучало снобски.
— Няма проблем. Никога не съм разбирал от тези неща. И никога не съм бил от по-заможната класа.
— И аз не съм родена със сребърна лъжичка в устата. Като счетоводител работя по сто часа седмично.
— Явно днес сте приключили по-рано. Още няма пет часът. Предполагах, че ще чакам доста повече, преди да ви видя, че си тръгвате от работа.