Декър отново погледна жената. Тя му се усмихна, но когато той не отвърна със същото, отмести очи.
— Е, както и да е, изглежда, че ти вече си направил своя избор.
По лицето на Ърл се изписа гняв.
— Не искам да ме съдиш.
— Не съдя никого, просто отбелязвам. Ако не съм прав, кажи ми и веднага ще ти се извиня.
Ърл сякаш се успокои.
— Вярно е, че с Нанси се срещаме. Но с Мери престанахме… отдавна престанахме да живеем като съпруг и съпруга, нали разбираш. Освен това започнах да се виждам с нея едва след като Мери заяви, че с брака ни е свършено. Бог ми е свидетел.
— Вярвам ти. Как го приема Санди?
— Не разбира много какво става.
— Подозирам, че разбира повече, отколкото си мислите.
— Ще се справим. Трябва да се справим.
— Спор няма. Надявам се да се получи. За всички ви.
— Научих защо си в града. Мери ми каза. Случаят „Хокинс“. Знаеш ли, че една от жертвите, Дейвид Кац, беше собственик на това заведение?
Декър кимна.
— А сега го държи вдовицата му. Познаваш ли Рейчъл Кац?
— Да. Тя инвестира в доста строителни проекти из целия град.
— Явно има големи планове за него.
— Бърлингтън наистина се нуждае от допълнителна доза енергия. Похвално е, че се зае да му вдъхне малко живот.
— Хубаво.
— Е, да те оставям. Радвам се, че те видях, Еймъс.
Ърл се върна на масата си. Двамата с Нанси заговориха и от време на време поглеждаха към Декър.
Той взе менюто и след като си избра, махна на сервитьорката. Изглеждаше трийсетинагодишна, висока и слаба. Последва я по-млад мъж. Сервитьорката го представи като Даниъл, стажант. Той беше на около двайсет, с черна коса и остри черти. Усмихваше се свенливо и наблюдаваше сервитьорката, като държеше тефтера за поръчки по същия начин като нея.
Когато Декър изреди каквото искаше, тя се засмя, записа си и каза:
— Голяма поръчка.
— Ами аз съм голям човек.
И Даниъл се засмя като нея.
Когато поръчката му пристигна, Декър започна да се храни съсредоточено, но погледът му обхождаше ресторанта през цялото време. Ърл и приятелката му си тръгнаха, без да погледнат към него, но това само го зарадва. Чувстваше се неловко в такива моменти. Не беше в състояние да изрече онова, което би казал, преди да получи мозъчната травма, дори да изпитваше абсолютно същите емоции. По-скоро щеше да изтърси нещо, което да постави всички в неудобно положение.
Мери се развеждаше. Явно това бе обяснението за странното ѝ поведение. Декър съчувстваше и на нея, и на Ърл. Но му беше жал най-вече за Санди. Искаше да поговори с Мери, но се боеше да не оплеска нещата.
Приключи с вечерята и си поръча кафе. Всеки път, щом вратата се отвореше, в ресторанта нахлуваше студен въздух. Ако Декър възнамеряваше да се задържи тук, май щеше да се наложи да си купи по-топла връхна дреха. Дните, когато не притежаваше друго облекло, освен това на гърба си, не бяха останали толкова далече в миналото.
Тъкмо пиеше кафето си, когато чу някой да казва:
— Струва ми се, че не си дошъл тук заради храната.
Декър вдигна поглед и видя насреща си капитан Милър. Беше с костюм, но вратовръзката му бе разхлабена. Сигурно идваше направо от управлението. Той седна на масата.
— Видях Ърл — сподели Декър. — И приятелката му Нанси.
Милър кимна.
— Добре. Значи знаеш.
— Знам, че се развеждат. Чух неговата версия, но не и тази на Мери.
— Ако искаш да я чуеш, ще трябва да поговориш с нея. Казах ти го още в управлението. Е, да са те осенили изумителни прозрения относно този ресторант след последното ти посещение тук?
— Кафето е все така гадно.
— Нещо друго?
Декър огледа полупразното заведение.
— Защо Рейчъл Кац не се е отървала от него?
16
Пашкул, помисли си Декър.
По време на срещата им Рейчъл Кац беше кръстосала ръце и крака, преди да отговори на по-сериозните му въпроси. Хората заемаха подобна поза, когато се канеха да излъжат или най-малкото да отговорят уклончиво. Сякаш се увиваха в нещо като пашкул, за да държат останалите далече от себе си. Това беше инстинктивна физическа реакция, която, както бе установил от опит Декър, служеше като достатъчно точен индикатор (макар и без стопроцентова гаранция), че някой се готви да излъже.
И така, за какво излъга Рейчъл Кац? Или какво се опита да скрие?
Декър изтика назад в съзнанието си тези въпроси, защото в момента беше невъзможно да им намери отговори.
Сега стоеше пред някогашния дом на семейство Ричардс и гледаше надолу по улицата към единствената къща, чиито обитатели бяха живели тук по време на убийствата. Преди години Декър бе разпитал и тях, и останалите съседи. Резултатът? Голяма кръгла нула. Надяваше се втория път да извади късмет, защото едва ли щеше да има трета възможност.