— Господин Деанджело, помните ли ме?
Декър се взираше във възпълния нисък и плешив мъж, който отвори вратата. Въпреки че навън беше доста студено, шейсет и няколко годишният Деанджело беше само по мръсен потник, изопнат на големия му корем, и светъл панталон с полуотворен цип. Държеше платнена салфетка и бършеше устата си с нея.
Той изгледа въпросително Декър, но после го позна.
— Вие сте онзи полицай… Пекър?
— Декър. Еймъс Декър.
— Да, да, точно така.
Декър кимна към салфетката.
— Май ви прекъснах вечерята.
— Не, тъкмо приключвахме. Влезте.
Деанджело затвори вратата зад Декър, чиито ноздри се изпълниха с аромат на чесън и песто.
— Мирише апетитно — отбеляза той, докато оглеждаше малката къща.
— Ще хапнете ли? Жена ми е сготвила за цяла рота. Както винаги. Затова съм толкова дебел — обясни Деанджело и весело се потупа по корема.
— Не, благодаря, вечерял съм.
— Мамче? — извика Деанджело. — Ела да видиш кой е дошъл.
От кухнята излезе дребна жена с посребрена коса, която бършеше ръцете си в кърпа за съдове. Беше препасала престилка върху блузата и полата си.
— Госпожо Деанджело, аз съм Еймъс Декър. Преди време работех в местното полицейско управление.
— Спомням си ви — отвърна тя. — Чух, че сте напуснали града.
— Съвсем вярно, но се върнах. Поне за известно време.
— Влизайте, сядайте — подкани го госпожа Деанджело. — Ще пийнете ли вино?
— С удоволствие.
Тя донесе вино, наля три чаши и всички седнаха в малката дневна, обзаведена по абсолютно същия начин, както и при предишното посещение на Декър тук.
— Вече сме пенсионери — каза Деанджело. — Поне аз. Жена ми винаги се е грижила за децата и къщата. А това си е повече работа, отколкото аз някога съм вършил.
— Е, сега трябва да се грижа само за теб — отвърна тя и се усмихна многозначително на Декър.
— Мислим да продадем къщата — продължи Деанджело. — Децата пораснаха, вече си имат собствени семейства. Може да си вземем апартамент във Флорида. Не мога да понасям зимите в Охайо. Студът прониква в костите ти…
— Така си е — съгласи се Декър.
Двамата съпрузи млъкнаха и го загледаха — очевидно чакаха да им обясни причината за посещението си. Декър бе усетил измъчващото ги любопитство още докато отпиваше първата си глътка вино.
— Научили сте, предполагам, за Мерил Хокинс — започна той.
Деанджело кимна.
— Странна работа. Мислех, че е с доживотна присъда. А той да вземе да дойде тук, че и да го убият! Затова ли се върнахте?
— Да… донякъде.
— И сега търсите убиеца? — обади се напрегнато госпожа Деанджело.
— Да, но търся и още нещо.
— Какво? — попита тя.
— Ако Мерил Хокинс не е убил съседите ви преди години, кой го е направил?
И двамата съпрузи бяха вдигнали чашите си, за да отпият. И двамата за малко да разлеят виното си.
— Не разбирам — каза Деанджело. — Онзи Хокинс наистина ги е убил. Това беше доказано.
— Той беше осъден за убийството — поправи го Декър.
— Нима не е едно и също? — попита госпожа Деанджело.
— Обикновено, да — каза Декър. — Но невинаги. Ще разследвам случая отново. Вие двамата сте единствените съседи, останали тук от времето на убийствата.
— Да — кимна Деанджело. — Семейство Мърфи заминаха за Джорджия. Балмър се пенсионираха и отидоха… Къде отидоха, скъпа?
— В Хилтън Хед.
— А къщата до вас беше празна — отбеляза Декър.
— И то от доста време — каза Деанджело. — Сега отново е празна, макар че междувременно в нея се смениха две семейства. Друго семейство пък се нанесе в къщата на Ричардс, но не се задържа кой знае колко.
— Пистолет да ми опрат, не могат да ме накарат да живея там — каза жена му. — Ще сънувам кошмари всяка нощ. Едно време наистина ги сънувах… след всичко, което се случи.
— Тогава заявихте, че онази вечер не сте чули и видели нищо — продължи Декър.
— Самата истина — потвърди Деанджело. — Валя пороен дъжд. Имаше гръмотевици, светкавици, силен вятър… Боже! Спомням си бурята съвсем ясно. Изплашихме се да не връхлети торнадо.
— И въпреки това ти заспа пред телевизора — вметна жена му. — Гледахме някакъв филм.
— „Блейд Рънър“ — припомни им Декър. — Това поне казахте.
— Вярно — отвърна Деанджело, несъмнено впечатлен. — Имате добра памет.