— Нищо друго ли не можете да си спомните от онази вечер?
— Видях една кола, която мина — отговори госпожа Деанджело. — Беше точно преди бурята. Тъкмо приключвах с готвенето, погледнах през прозореца и я мярнах. Казах ви го още тогава.
— Била е колата на Дейвид Кац. Мерцедес. Сребрист седан с четири врати.
— Да, да, разкошна кола.
— Вероятно е струвала повече от къщата ни — отбеляза Деанджело.
— Но не сте го видели да излиза от колата пред дома на Ричардс, така ли?
— Не. Къщата им не се вижда от кухнята, съседната я закрива.
— Онази вечер тук сте били само вие и съпругът ви, нали?
— Да, най-голямото ни дете вече беше в колежа, а двете по-малки бяха излезли с приятели.
— И не сте видели други коли? Не сте чули нищо? Знам, че вече са ви задавали тези въпроси, но помислете пак.
— Не, не чух никакъв звук от къщата на Ричардс — каза госпожа Деанджело.
Декър тъкмо щеше да продължи със следващия си въпрос, когато нещо в гласа ѝ привлече вниманието му.
— А от другите къщи? — попита той.
— От онази, празната. Вляво от нас.
— Която се намира най-близо до семейство Ричардс ли?
— Да. Беше изоставена от доста време. Понякога там се събираха тийнейджъри, които пиеха, пушеха и…
— И се чукаха — довърши вместо нея Деанджело.
— Антъни! — скастри го тя. — Внимавай с приказките!
Той се ухили и се облегна назад във фотьойла си.
— Така си беше.
— Възможно ли е това да се е случило и онази вечер? — попита Декър. — В изоставената къща да са влезли тийнейджъри? Какво по-точно видяхте или чухте?
— Зърнах една фигура за миг — отвърна госпожа Деанджело и разтри слепоочията си. — Беше толкова отдавна. — Тя погледна съпруга си. — Но ми се струва, че беше на тийнейджър.
— Момче или момиче?
— Момче. Така поне си мисля. Наистина го видях само за миг.
— Спомняте ли си по кое време?
— Със сигурност след началото на бурята. Защото си казах, че ще стане вир-вода.
— Но не си спомняте точен час?
— Не, съжалявам.
— Всичко е наред — кимна Декър. — Благодаря ви за отделеното време.
Той се сбогува със семейство Деанджело и си тръгна. Какво друго би могъл да очаква след толкова години? Повечето свидетели не можеха да си спомнят какво са видели предишния ден, какво остава за вечер преди тринайсет години.
Декър отиде до празната къща и надзърна през един прозорец. Не видя почти нищо. Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Той нямаше представа чия е къщата, но явно никой не се грижеше за нея.
Продължи към дома на Ричардс.
Дейвид Кац беше минал по алеята за коли и бе заобиколил отзад, за да спре на малкия затревен паркинг.
Декър отиде там и погледна през рамо. Невъзможно беше госпожа Деанджело да го види как слиза от колата и влиза в къщата. Останалите съседи казаха същото: никой не бе видял Кац да влиза в къщата, където по-късно щеше да умре.
Така или иначе, несъмнено беше влязъл в нея.
След дъжда гумите на мерцедеса му бяха хлътнали леко в пръстта. Кац беше пристигнал преди началото на бурята, затова колата му не бе оставила следи наоколо. Както отбеляза Ланкастър, проливният дъжд със сигурност би заличил леки следи. Но кола, пристигнала в пороя, би трябвало да остави дълбоки отпечатъци. Това означаваше ли, че убиецът е дошъл пеша? В бурята? Без да остави никакви мокри стъпки в къщата? Нямаше логика.
Телефонът му иззвъня. Беше Ланкастър.
— Мисля, че е избягала — заяви тя. — Явно сме я подплашили.
— Кого?
— Сюзан Ричардс.
17
— Чакайте, къде е онова момиче от ФБР? Харесах я.
Агата Бейтс се взираше в Декър през дебелите стъкла на очилата си. Мери Ланкастър, която седеше до него в малката ѝ дневна, отговори:
— Разследва друг случай извън щата. Сега аз работя с агент Декър.
Бейтс кимна.
— Добре, радвам се, че има кой да го държи под око. Струва ми се особен — заяви тя, без да се притеснява от присъствието му. — Не е на хубаво, че е толкова едър, ако разбирате какво имам предвид.
— Отидох до Сюзан Ричардс, за да я разпитам отново — каза Ланкастър на Декър. — Колата ѝ я нямаше, позвъних, никой не отговори… Госпожа Бейтс беше на двора и ми обясни какво е видяла снощи.
Декър се обърна към прозореца, който гледаше към къщата на Сюзан Ричардс.
— Какво можете да ни кажете? — попита той.
— Вече го казах на тази госпожа. Беше към девет и половина вечерта. Чух я да пали проклетата кола…
— Имате предвид Сюзан Ричардс и колата ѝ с изгнилото гърне, нали? — уточни Декър.
— То е ясно — намръщи се госпожа Бейтс.