— Животът е сложен. Поне моят.
— Но защо това трябва да води до развод? Мислех, че двамата с Ърл държите един на друг.
— Да, но не там е проблемът.
— А къде тогава?
— Например във въпроса кой какво иска от живота.
— По какво това, което ти искаш, се отличава от онова, което Ърл иска?
— Аз искам да продължа да работя в полицията.
— А той не е съгласен?
— Много му е трудно, Декър. На Санди също. Разбирам ги. Но винаги съм мечтала да бъда ченге. През целия си съзнателен живот съм работила в името на тази цел. Не мога да зарежа всичко, колкото и да ги обичам.
— В такъв случай въпросът е или-или?
— За Ърл очевидно е така. Не му се сърдя. Спомняш ли си как преди две години онези чудовища оставиха вкъщи манекени, които приличаха на убити хора? Всички се уплашихме, но Ърл го прие особено зле. Само за това говореше. Ами ако се беше случило наистина? Нещата между нас се промениха след този случай. Никога няма да бъдат същите.
— Ами Санди? Ърл каза, че тя ще прекарва повечето време при него.
— Няма друг вариант заради работата ми. Иначе на нея ще ѝ бъде много тежко. Не бих ѝ го причинила.
— Тя е твоя дъщеря.
— Но е дъщеря и на Ърл. И има специални нужди. Работата му е по-гъвкава от моята. Аз не мога да зарежа разследване на убийство или да пропусна явяване в съда, за да я взема от училище. Знам, че няма да се получи. Опитах се, но не стана. Ти сам си го изпитвал на гърба си.
— За което много съжалявам.
Ланкастър се усмихна едва-едва.
— Разкайваш ли се? Да не би да се размекваш с възрастта?
— Съмнявам се — отвърна Декър и отпи от бирата си. — Съжалявам, че моите проблеми се прехвърлиха и в твоя живот. Онова, което се случи със семейството ти, е заради мен.
Тя се пресегна и постави длан върху ръката му.
— Не се опитвай да разрешиш всички проблеми на този свят. Знам, че имаш широки рамене, но никой не може да поеме подобна отговорност. Освен това вината не беше твоя, а на престъпници с много извратено съзнание. Знаеш го.
— Така ли? — отвърна Декър. — Не съм на това мнение.
— Недей да живееш по този начин, Еймъс. Не е здравословно.
— И бездруго не съм очаквал да живея толкова дълго.
Ланкастър дръпна ръката си и каза хладно:
— Никой не бива да си пожелава кратък живот.
— Аз не си го пожелавам. Просто съм реалист.
— Отслабнал си. Изглеждаш в много по-добра форма от последната ни среща.
— Не теглото ме тревожи.
Тя погледна главата му и се намръщи.
— Там ли е проблемът?
— Има ли значение? Ще продължа, докато… мога.
— Премълчаваш нещо.
— Предпочитам да се съсредоточа върху случая.
— Спомена миналото на Хокинс. Откъде ще започнеш?
— От времето, преди да се превърне в убиец.
— Имаш предвид… да разпиташ дъщерята?
— Именно.
18
Трамъл, Охайо.
Декър никога не бе идвал тук, макар че градът се намираше само на два часа път с кола югозападно от Бърлингтън. Разстоянието беше кратко, но голяма част от маршрута минаваше по тесни провинциални пътища.
Центърът на Трамъл бе мрачен и мизерен, копие на центъра в родния му град. Тук-там проблясваше надежда под формата на нови заведения и магазини или изкопи за новостроящи се сгради; забелязваха се млади хора по тротоарите и автомобили последен модел по улиците.
Кварталът, където живееше Мици Гардинър, му се стори луксозен. Имаше големи къщи, строени навремето за елита на Трамъл, които днес привличаха новобогаташите. Бяха тухлени, с просторни помещения, но с малки прозорци, характерни за миналия век. Дворовете бяха с идеално поддържани морави, огромни дървета и съвременни допълнения, заслуга на новите собственици. Повечето къщи имаха големи порти от ковано желязо и вити алеи с паркирани на тях скъпи коли.
Една такава порта се отвори пред Декър и той тръгна по алеята към входната врата. Забеляза прецизно подравнените лехи, макар цветята в тях да бяха повехнали или дори умрели, тъй като зимата наближаваше. Прозорците на къщата светеха от чистота, тухлената фасада, изглежда, беше измита с водоструйка, а двойната входна врата бе боядисана съвсем наскоро.
Хубаво, подредено, богато. Все определения, с които Мици Гардинър нямаше нищо общо при първата им среща. По онова време тя беше безработна наркоманка и дребна престъпничка, крадеше и проституираше, за да си купува дрога. Декър си я спомняше слаба, дори кльощава, бледа, с надупчени от иглите ръце и разяден от кокаина хрущял на носа. Зениците ѝ бяха разширени, а движенията ѝ резки и в повечето случаи некоординирани. Абсолютна развалина.