Той почука на вратата и веднага се чуха приближаващи стъпки. Беше позвънил предварително. Тя го очакваше.
Когато вратата се отвори, Декър не повярва на очите си. Или по-скоро, на безпогрешната си памет.
Жената, застанала на прага, беше около четиресетгодишна, висока и стройна. Русата ѝ коса беше подстригана така, че да изглежда още по-плътна и красива. Мици Гардинър бе облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше бедрата ѝ и разкриваше част от деколтето ѝ. На врата си носеше семпло колие, а на лявата си ръка — годежен пръстен с голям диамант и златна халка. Тенът и гримът ѝ бяха безупречни. Увреденият ѝ някога хрущял бе напълно възстановен. Зениците ѝ не бяха разширени. Имаше бели и равни зъби, несъмнено фасети, тъй като Декър добре си спомняше колко почернели бяха нейните навремето.
Мици Гардинър явно забеляза изненадата му.
— Мина доста време, господин Декър — каза тя и присви устни в самодоволна усмивка.
— Така си е. Радвам се да видя, че сте…
— Че съм променила живота си? Да, успях да го направя. След като години наред вършех само глупости, най-накрая взех и някои умни решения. Няма ли да влезете?
Тя го поведе из дома си, докато не се озоваха в старомодна зимна градина в задната част на къщата, от която се откриваше изглед към басейна и идеално окосената морава около него. Появи се униформена прислужница с поднос, на който имаше кафе. След като тя ги остави насаме, Мици наля кафето.
— Предполагам, че сте научили за случилото се с баща ви още преди да ви позвъня — започна Декър, който беше обгърнал чашата с огромната си длан.
— Видях по новините — отвърна тя.
— Вие сте най-близката му роднина, вероятно ще ви повикат, за да го идентифицирате. Знаем, разбира се, че това е той. Просто формалност.
— Предпочитам да не го правя. Честно казано, не искам да имам нищо общо с това.
— Но той ви е баща.
— Който е убил четирима души.
— Няма други близки. Освен това трябва да се уреди погребението му.
— Предполагам, че общината си има процедури, в случай че някой не може да си позволи подобни разходи. Не може ли просто да го кремират?
Декър огледа луксозния интериор на зимната градина.
— Предполагам, че може, но само за онези, които действително няма как да си го позволят.
— Сигурно ме смятате за ужасен човек. Но истината е, че не съм виждала баща си, откакто влезе в затвора.
— Никога ли не сте го посещавали там?
— Защо да го правя? — Тя се приведе по-близо до Декър. — Имам нов живот, положих много усилия, за да стигна дотук. Брад, съпругът ми, не знае нищо за миналото ми, абсолютно нищо. Напуснах Бърлингтън, изчистих се от дрогата, смених си името, завърших колеж, започнах работа във финансовата сфера, срещнах съпруга си… Оженихме се и сега съм се отдала изцяло на грижите за детето. Не искам нищо повече.
— Какво работи съпругът ви? Явно е добре платен.
— Има онлайн платформа за набиране на висококвалифицирани кадри.
— Какво имате предвид под висококвалифицирани?
— Висши мениджъри, юристи, финансисти, програмисти от Силициевата долина, лобисти, хора за високи позиции в областта на отбраната и дори за правителствени постове. Бизнесът му е много успешен.
— Нищо не разбирам от тези неща.
Мици замълча и отпи от кафето си.
— Но разбирате защо нямам никакво желание да се връщам към миналото. И не искам семейството ми да научи за… изпитанията, през които съм преминала. Всъщност съпругът ми знае, че съм кръгъл сирак. Е, това вече е самата истина.
— Спомням си, че майка ви почина преди началото на процеса.
— Слава богу! Той щеше да я довърши.
— Баща ви направи ли опит да се свърже с вас, докато беше в затвора или след като излезе?
— Изпрати ми няколко писма, докато беше там. Но аз така и не му отговорих. А после напуснах Бърлингтън, без да оставя адрес, на който да ми препращат пощата.
— А когато го пуснаха?
— Нямах представа, че е излязъл. Мислех, че ще остане в затвора до края на живота си.
— Такива бяха очакванията. Включително неговите.
— Защо тогава са го освободили? По новините не казаха нищо…
— Бил е много болен, малко му е оставало. Очевидно държавата не е искала да поеме разходите по лечението му.
Мици Гардинър кимна мълчаливо.
— Сигурна ли сте, че не се е опитал да се свърже с вас?
— Не би могъл да ме открие. Казаха, че някой го е убил. Убеден ли сте, че не е било самоубийство? Нали е умирал?
— Не, не е самоубийство. Не мога да ви кажа защо, просто ми се доверете.
Тя се облегна на стола си.