— Странна история. Защо ще го убиват? Минаха толкова години.
— Някои хора са особено злопаметни.
— Вдовиците ли имате предвид? Как се казваха?
— Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац.
— Предполагам, че вече сте ги проверили.
— Да.
— И?
— Работим по случая.
— Какво искате от мен? По телефона казахте, че трябва да поговорим. Но аз не знам нищо за убийството на баща ми.
— Искам да поговорим за убийствата, за които беше осъден.
— Защо?
— Ами ако баща ви не ги е извършил?
Лицето ѝ се изопна.
— Това е лудост! Разбира се, че ги е извършил!
— Откъде знаете?
— Както самият вие казахте, той беше осъден за тях. И вие помогнахте да го осъдят. В онази къща имаше негови отпечатъци и ДНК.
— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че баща ви се върна в Бърлингтън, за да заяви, че е невинен? Помоли ме да го докажа.
— Да се изненадам ли? Не. Но ще остана изненадана, ако ми кажете, че сте приели думите му на сериозно.
— Да, и аз мислех като вас. Но той се беше върнал, за да заяви, че е невинен, а после някой го уби, и то в същия ден.
— Както казах, имате двама потенциални заподозрени.
— Вдовиците. Знаехте ли, че още живеят в Бърлингтън?
— Защо трябва да знам? — побърза да отвърне тя.
— Понеже казахте, че са сред възможните заподозрени. Би трябвало да живеят в Бърлингтън, за да реагират толкова бързо на появата на баща ви.
— О, да… предполагам, че е било просто догадка.
— Може ли да се върнем на случая?
— Налага ли се? Положих доста усилия, за да загърбя всичко това.
— Наистина е важно. И няма да ви отнеме много време.
Тя си погледна часовника.
— Няма как да ми отнеме много време. Със съпруга ми ще вечеряме навън. Предпочитам да не ви вижда тук, когато се върне. Ще трябва да му обяснявам твърде много неща.
— Ще се постарая да съм бърз.
Мици Гардинър въздъхна, наля си нова чаша кафе, облегна се на стола и впери в Декър подканящ поглед.
— В онзи ден баща ви е излязъл към три часа, така поне сте заявили.
— Мисля, че да. Но все пак минаха толкова години…
— Това е записано в показанията ви.
Тя махна небрежно с ръка.
— Добре, добре, щом така пише.
— Рано на следващата сутрин са го видели да върви из квартал, който по онова време беше доста опасен.
— Е, и какво?
— Беше ли ходил и преди в тази част на града?
— Доколкото знам — не.
— А вие ходили ли сте там?
— Имате предвид дали съм търсила наркотици там? — намръщи се тя. — Не знам. Възможно е.
— Баща ви имаше възможност да представи алиби, но така и не го направи. Заяви, че просто се е разхождал в дъжда. И нямаше кой да потвърди думите му.
Мици Гардинър разпери ръце, но не каза нищо.
— Първо го потърсихме вкъщи, но не го открихме там. Вие ни казахте, че е излязъл.
— Така беше.
— Без да спомене къде отива?
— По онова време почти не си говорехме.
— Но се бяхте върнали да живеете при родителите си, нали?
— Нямаше къде да отида. Бях пълна наркоманка. И вие го знаете, и аз го знам. Мама умираше, нуждаеше се от грижи, а аз не направих дори това…
— С други думи, баща ви се е грижел за нея.
Гардинър се поколеба.
— В свидетелските си показания не казвате нищо по този въпрос — добави Декър.
— Рядко се виждахме, но трябва да му отдам дължимото. Той много се грижеше за мама. Правеше всичко по силите си. Но после остана без работа и без пари. А тя изпитваше ужасни болки — каза Мици Гардинър и неволно потръпна.
— Онази нощ беше на система — продължи Декър. — Спомням си, че я видях.
— Да, но през половината време в банката нямаше обезболяващи. Не можехме да си ги позволим. Заради гадните застрахователни компании! — Мици Гардинър се сепна, постави ръка пред устата си и добави: — Съжалявам, това е болна тема.
— Значи майка ви е имала застраховка?
— Да, но преди да съкратят баща ми. След това не можеха да плащат вноските. А и нямаше как да сключат нова полица, тъй като мама вече се беше разболяла от рак.
— Какво направи баща ви?
— Хващаше се на всяка работа, която успееше да намери… не отказваше нищо, а с парите купуваше каквото можеше и откъдето можеше.
— Но после влезе в ареста и остана там до съдебния процес. Какво се случи тогава?
— Мама изпитваше неописуеми болки — отвърна Гардинър и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Страдаше ужасно, а аз не бях в състояние да направя нищо.
— И това продължи, докато почина?
— Да. За щастие, не след дълго тя си отиде. В съня си. — Гардинър поклати глава. — А беше работила толкова много, и то през целия си живот.