Тя вдигна ръце, все едно се предава.
Декър забеляза халката на дясната ръка на Нати.
— Чакай малко… ти женен ли си още?
— Какво ти влиза в работата? — озъби се Нати. Хвърли поглед към Бримър и запелтечи: — Намекваш ли нещо? Аз… просто я изпращам до… до апартамента ѝ.
Декър отново погледна Бримър, която се бе обърнала към прозореца. После вдигна ръка и демонстративно погледна часовника си. Наближаваше осем.
— В такъв случай поздрави Фран от мое име, като се прибереш от апартамента на Бримър.
— Не се изпречвай на пътя ми, Декър! Ще съжаляваш!
Колата потегли с мръсна газ.
На Декър му се стори, че момичето се извръща назад за миг. Но не можеше да бъде сигурен, тъй като вече бе тъмно.
Нати и Бримър. Кой да предположи?
23
На следващия ден Декър отиде до старата къща на семейство Хокинс.
В нея явно живееше някой. На алеята отпред бе паркиран автомобил.
Той изкачи стъпалата пред входната врата, докато оглеждаше играчките, разхвърляни из двора. Почука и след миг чу детски викове и драскането на нокти на животно по пода, последвани от уверените стъпки на възрастен. Вратата се отвори и на прага застана трийсетинагодишна жена. Кестенявата ѝ коса бе хваната на опашка, а лицето ѝ изглеждаше уморено като на всяка майка с малки деца. Сякаш за да потвърдят наблюденията му, зад нея надзърнаха три личица.
— Какво желаете? — попита тя и го огледа. — Само да ви предупредя, че амбулантните търговци не са добре дошли в квартала.
— Нищо не продавам — отвърна Декър и извади служебната си карта от ФБР.
Жената я погледна и отстъпи крачка назад.
— Федерален агент ли сте? — попита недоверчиво. — Мислех, че те носят костюми.
— Повечето, но аз не съм от тях. Не е лесно да си намеря костюм.
Тя го огледа отново и кимна.
— Да, виждам. С какво мога да ви помогна?
— Откога живеете тук?
— От две години. За какво става въпрос?
— Преди десетина години тук живееше семейство Хокинс. — Декър погледна децата и попита: — Дали ще бъде възможно да поговорим насаме?
Жената се извърна към хлапетата — две момченца близнаци и едно момиченце на възраст между три и пет.
— Опасявам се, че няма как да остана сама и за минутка — отвърна тя с примирена усмивка. — Защо не влезете?
Жената поведе Декър навътре, а децата отстъпиха назад, вперили уплашени очички в огромното му тяло.
— Деца — каза тя, — в кухнята има бисквити. Но само по една! После ще проверя.
Трите хлапета хукнаха към кухнята. Последва ги дребен териер с къдрава козина, който се изстреля иззад един шкаф, където явно се беше заврял от страх.
— Ех, Пийчис, страхотно куче пазач си, няма що! — подхвърли жената. — Какво се е случило с онова семейство?
— Ще стигна и дотам, но се съмнявам, че имаме много време, преди да се върнат децата ви. Някога зад стената на дрешника в спалнята беше открит пистолет, използван при тежко престъпление. Бих искал да огледам там.
Жената не скри изненадата си.
— Божичко! Нищо не ни казаха, когато купувахме къщата. Брокерите не трябва да крият такава информация. Кога е станало?
— Преди тринайсет години. Но престъплението не е извършено в тази къща.
— Още ли не сте открили извършителя?
— Напротив. Беше в затвора, после излезе. Преди няколко дни го убиха.
— О, господи! Но след като е бил осъден за престъплението, свързано с това оръжие, защо е нужно да видите мястото, където е било открито?
— Защото не съм убеден, че той наистина го е извършил.
На лицето ѝ се изписа разбиране.
— Аха, искате да кажете, че това е като онези случаи в „Забравени досиета“. Обичам такива сериали. Не че напоследък ми остава време за телевизия.
— Да, като онези случаи. — Декър чу тропот по коридора. — Мисля, че кавалерията се връща. Е, ще ми позволите ли да погледна?
— Да, заповядайте — отвърна жената и го поведе към спалнята. — Съжалявам, че е толкова разхвърляно. Едва намирам време да си измия зъбите с тези малки бандити.
— Разбирам.
Отнякъде долетя трясък, последван от кучешки лай и детски плач.
— Ох! — възкликна притеснено жената.
— Вижте какво става. Няма да се бавя.
— Благодаря! — Тя хукна по коридора и извика: — Каква беля направихте сега?
Декър отмести закачалките с дрехи и освети с фенерчето си задната стена на дрешника. После погледна наляво, където се намираше панелът, който търсеше. Удари леко с юмрук. Кънтеше на кухо. Удари и по останалите две стени. Същият звук. Ставаше въпрос за най-обикновен гипсокартон.