— Значи живеете заедно? — повдигна вежди Мери.
— Делим един апартамент във Вашингтон.
— Само колеги ли сте?
— Мери, аз съм много по-възрастен от нея.
— Не отговори на въпроса ми. Освен това, ако не си забелязал, хиляди по-възрастни мъже ходят с по-млади жени.
— Да, само колеги сме.
— Добре — каза Ланкастър, изправи гръб и попита: — И така, какво мислиш за Хокинс?
— Защо изпитваш съмнения? Всичко е толкова ясно.
— Може би прекалено ясно.
— Това е абсурдно. Имаш ли някакви доказателства?
— Никакви. И не мога да бъда сигурна дали той казва истината. Но си мисля, че след като се връща тук да изчисти името си, когато е на крачка от смъртта, заслужава да прегледаме отново случая.
Декър не изглеждаше убеден, но каза:
— Добре, да го направим още сега.
— Какво? — зачуди се Ланкастър.
— Да отидем на местопрестъплението. Предполагам, че там не живее никой, нищо че минаха толкова години… Не и след случилото се. — Декър помълча и добави: — Също като в моята къща.
— Тук грешиш. В твоята вече живее едно семейство.
— Какво семейство? — зяпна той.
— Млади хора с малко момиченце. Казват се Хендерсън.
— Познаваш ли ги?
— Не. Но знам, че се нанесоха преди шест месеца.
— А в другата къща? И там ли живее някой?
— Преди около пет години там също се нанесе едно семейство. Но миналата година напусна, след като затвориха фабриката за пластмаса и изнесоха производството в чужбина — като всички останали фабрики в Средния запад. Оттогава къщата е необитаема.
Декър се надигна от мястото си.
— Добре, идваш ли? Ще бъде като едно време.
— Не съм сигурна, че имам нужда от това, което наричаш „едно време“ — отвърна Ланкастър, но въпреки това стана и взе якето си от закачалката. — Какво ще правим, ако се окаже, че Хокинс казва истината? — попита тя, докато вървяха към вратата.
— Тогава ще разберем кой го е направил. Но засега е рано да мислим за това. Твърде рано.
— Ти вече не работиш тук, Декър. Не е твоя работа да издирваш убиец след толкова време.
— Единствената ми работата е да издирвам убийци. Където и да са.
3
Къщата на семейство Ричардс. Местопрестъпление отпреди тринайсет години.
Намираше се на застлан с чакъл път с изровени в него коловози. Имаше две къщи отляво и две отдясно, а тази на Ричардс, отдавна запустяла и занемарена, бе в края на пътя. Парцелът от три-четири декара бе обрасъл с изсъхнала трева и неподрязани храсти.
Навремето къщата им се бе сторила самотна и дори зловеща. Днес, повече от десетилетие по-късно, тя създаваше същото впечатление.
Спряха пред нея и слязоха от колата. Ланкастър потрепери леко и това не се дължеше единствено на хладната вечер.
— Не се е променила много — отбеляза Декър.
— Семейството, което живееше тук, я постегна. Тя наистина имаше нужда от ремонт. Но обърнаха внимание предимно на интериора — боядисване, мокет, такива неща. Мястото беше изоставено от доста време. Никой не искаше да живее тук след случилото се.
— Човек би очаквал от един банкер да живее в по-хубав квартал.
— Не беше банкер, а кредитен инспектор. А те не изкарват много пари, особено в градове като този. Не забравяй, че къщата е доста по-голяма от моята. Дворът също.
Качиха се на предната веранда и Декър натисна дръжката на бравата.
— Заключено.
— Защо не отключиш? — попита тя.
— Позволяваш ми да разбия вратата?
— Няма да ни е за пръв път. Нито пък ще компрометираме местопрестъплението.
Декър счупи страничния прозорец, пресегна се и отвори вратата.
Включи фенерчето си и влезе пръв. Ланкастър го последва.
— Спомняш ли си? — попита тя. Въпросът, разбира се, бе реторичен.
Декър сякаш не я чу. Върна се назад във времето, когато още бе новобранец в отдел „Убийства“. Десет години беше патрулирал по улиците, след което дълго време бе разследвал крадци, взломаджии и наркотрафиканти, преди да стигне до „Убийства“. Двамата с Ланкастър бяха отишли в дома на семейство Ричардс, след като в управлението бе постъпил анонимен сигнал за нарушаване на реда и патрулните ченгета, отзовали се на мястото, бяха открили труповете. Разследваха убийство за пръв път и никой от тях не искаше да се издъни.
Още докато работеше като патрулен полицай, Ланкастър никога не слагаше грим, може би, за да прикрие своята женственост. Тя бе единствената жена в цялото полицейско управление, която не вършеше секретарска работа и не правеше кафе на мъжете. Единствената, на която бе позволено да носи оръжие, да арестува заподозрени и да им чете правата. Както и да отнема живота им при крайна необходимост.