— Не бих отишла толкова далече. Казвам само, че случаят заслужава да му хвърлим още един поглед.
— Едва ли.
— Въпреки това виждам, че си заинтригуван. — Ланкастър замълча, дръпна си от цигарата и добави: — Да не забравяме Сюзан Ричардс.
— Съпругата. Излязла около пет, пазарувала, отишла на заседание на училищното настоятелство, после вечеряла с приятелки. Всичко е потвърдено. Прибра се в единайсет. Когато ни завари в дома си и разбра какво се е случило, изпадна в истерия.
— Ти едва я удържа, опасявахме се, че ще се нарани.
— А това не беше поведение, характерно за виновен човек. Дон Ричардс имаше застраховка „Живот“, направена от банката, но на стойност едва петдесет хиляди долара.
— Познавам хора, които са убивали и за по-малко. Ти също познаваш такива.
— Ами да вървим тогава — каза Декър.
— Къде?
— Как къде? Да говорим с Мерил Хокинс.
Когато спряха пред Резидънс Ин, Декър получи усещане за дежавю. Беше живял тук, след като откри семейството си убито и напусна дома си. Хотелът не се бе променил особено. И тогава беше долнопробен. А сега дори повече. Учуди се, че още съществува.
Влязоха и той погледна наляво към малката зона за хранене. Беше я използвал като неофициален офис за срещи с клиенти, които искаха да го наемат като частен детектив. Бе изминал дълъг път за кратко време. Ситуацията лесно можеше да се развие и в друга посока. Можеше да получи удар и да умре в големия кашон зад паркинга на „Уолмарт“, който му беше служил като дом, преди да се премести в „по-луксозния“ Резидънс Ин.
Декър не изглеждаше изненадан, когато Джеймисън се появи във фоайето.
Тя кимна на Ланкастър и след като разчете правилно изражението на партньора си, каза:
— Предполагам, че появата ми тук е очаквана, нали?
— По-скоро бих казал, че не е неочаквана — отвърна Декър. — Все пак ти показах листчето с адреса.
— Прегледах основните факти около случая, публикувани в интернет — продължи тя. — Тезата на обвинението ми се струва желязна.
— Точно това обсъждахме — намеси се Ланкастър. — Възможно е желязото да е ръждясало. — Тя кимна към значката на колана на Джеймисън. — Разбрах, че си станала пълноправен федерален агент. Поздравления.
— Благодаря. Стори ми се логична стъпка… дори само за да се грижа по-добре за Декър.
— Желая ти успех. Никога не съм се справяла с тази задача въпреки моята значка.
— Хокинс е в стая номер четиринайсет — прекъсна ги Декър. — Оттук, по стълбите.
Качиха се до втория етаж, като вървяха един зад друг. Стаята на Хокинс се намираше по средата на коридора.
Декър почука. Веднъж, втори път…
— Хокинс? Еймъс Декър е.
Отвътре не се чу никакъв звук.
— Може да е излязъл — предположи Джеймисън.
— Къде би могъл да отиде? — отвърна Декър.
— Ще сляза да проверя — каза Ланкастър и хукна по стълбите. Върна се след минута и заяви: — Според рецепционистката Хокинс е дошъл преди два часа и не е излизал повече.
Декър почука по-силно.
— Ей, Хокинс? Добре ли си? — Погледна Ланкастър и Джеймисън и добави: — Може да му е прилошало.
— А може и да е умрял — каза Ланкастър. — Все пак е много болен.
— Или да е припаднал — добави Джеймисън. — Ако е прекалил с дозата. Нали сам призна, че взема наркотици, за да облекчи болката. Действието им понякога е непредсказуемо.
Декър натисна дръжката на бравата. Беше заключено. Опря рамо във вратата и я блъсна. На втория опит тя поддаде под тежестта му и се отвори.
Хокинс седеше на фотьойла срещу леглото.
Несъмнено мъртъв.
Но не болестта бе отнела живота му.
Куршумът в центъра на челото му бе свършил тази работа много по-ефективно.
4
И така, някой беше убил мъртвец.
Звучеше като начало на отчайващо тъп виц. Но наистина някой бе ускорил неизбежния край на човек, на когото му оставаха няколко дни или седмици живот.
Такива мисли минаваха през главата на Декър, докато стоеше облегнат на стената в стаята на Мерил Хокинс и наблюдаваше как двамата криминалисти си вършат работата.
Първи се бяха отзовали парамедиците, които само бяха установили смъртта на стареца. После се бе появил съдебният лекар, който бе обявил очевидното: смъртта е настъпила в резултат на куршум в мозъка. Изходна рана не се виждаше. Вероятно беше използвано малокалибрено оръжие, което — стига да е насочено отблизо — бе също толкова смъртоносно, колкото и някой мощен магнум.
Смъртта е настъпила мигновено, обяви съдебният лекар. И безболезнено.
Откъде знае, каза си Декър. Нима някой може да се пренесе в отвъдното, за да пита жертвата? „Извинете, господине, заболя ли ви, когато онзи тип ви пръсна мозъка?“