— Тази жена е доста странна — извини се Лорийн. — Толкова ми хареса, когато я видях за първи път! Изглеждаше дружелюбна, приветлива и ужасно нормална.
— Сега накъде?
— Ще се върнем вкъщи, после аз ще изляза с колата. Трябва да отида на още едно място, а не искам да те карам да ме чакаш.
— Прекрасно! Ама и аз съм един съдружник, не ти е работа! През по-голямата част от времето не разбирам за какво говориш.
— Говорих със съпругата на онзи психолог, който сътрудничи на полицията. Работи с Руни по случая. Ако питаш мен, трябва сериозно да поработи върху жена си, иначе язък за професорската му титла. Тя току-що ми изповяда, че е луда по Брад Торнбърн. Не можах да повярвам на ушите си.
Знаеше, че трябва да го види веднага щом се отърве от Роузи, за да разбере колкото се може повече за брат му. Отново усети тъпата болка в корема си, но не искаше да си признае, че подобно на госпожа Фелоуз само мисълта за Брад Торнбърн я възбужда.
Роузи слезе от колата на стотина метра от блока и с кисела физиономия продължи пеша. Тъкмо завиваше покрай супермаркета, когато колата на Руни се изравни с нея.
— Къде е Лорийн? Трябва веднага да дойде в участъка. Роузи, кажи й, че полицията я издирва из целия град. Издадена е заповед за незабавното й арестуване. Ако знаеш къде е, кажи ми, защото ако я хванат и тя се опита да избяга, може да стрелят по нея.
Тя продължи забързано, без да отговори.
— Слушай, скъпа, ако наистина ти пука за нея, трябва веднага да ми кажеш къде е.
— Замина с колата нанякъде. — Тя погледна надолу по улицата.
Руни я попита за номера на колата и го записа.
— Къде отиваш сега?
— Прибирам се. Трябва да нахраня котарака си.
— Не излизай от жилището си. Ако Лорийн се върне, кажи й незабавно да ми се обади. Сигурна ли си, че не знаеш къде е? Кога я видя за последен път?
Роузи се сопна, че вече е казала всичко, което знае, и демонстративно му обърна гръб. Горе, от прозореца, видя как той паркира от другата страна на улицата и погледна към нея.
— Не зная! Не зная къде е! — извика му и затръшна прозореца.
Дали не трябваше да се обади на Джейк? Тя вече набираше номера, когато чу, че Руни потегли, и реши да изчака още един час. Ако Лорийн не се върнеше дотогава, щеше да обсъди с Джейк какво да правят.
Още щом влезе вкъщи, Ендрю Фелоуз извика по навик жена си. На масичката във всекидневната все още стояха двете чаени чаши. Намери я горе в спалнята, завита с одеялото, с подпухнали очи.
— Гости ли си имала? Добре ли си?
— Добре съм. Филмът по телевизията беше тъжен. Твоята приятелка Лорийн Пейдж беше тук. Искаше да говори с тебе, но не те дочака. Разпитва ме за Брад.
— Какво искаше да разбере? — Той седна на края на леглото. Дили изключи телевизора и набързо му разказа за срещата, като пропусна само своя изблик за Брад Торнбърн. Фелоуз отиде в кабинета си и набра номера на полицията.
Бийн слушаше внимателно възраженията на психолога против срещите на Лорийн Пейдж с жена му и за да го успокои, обеща да изпрати един полицай за охрана. После се свърза с Руни и му съобщи, че Лорийн е била у семейство Фелоуз. Капитанът веднага тръгна нататък. Вече бе предал по радиостанцията регистрационния номер на колата й до всички патрулни коли. Залавянето й беше въпрос на минути.
Брад отвори папката, която бе взел от куфарчето на брат си. Разписки от продадени бижута, банкови известия — всичко бе педантично подредено и класифицирано. Перленият наниз бе продаден за пет хиляди долара, макар че бе застрахован за тройно по-голяма сума. От датите на документите се виждаше, че Стивън е започнал да разпродава бижутата на майка си преди доста време. Рубинените и сапфирените гривни, брилянтените огърлици и пръстенът с топаз бяха отбелязани само с тирета, без документ и дата на продажбата. Набързо пресметна, че брат му е взел най-малкото сто и петдесет хиляди долара, които обаче не бяха внесени в банката. Освен ако нямаше тайна банкова сметка.
Знаеше се, че майка му смята да завещае бижутата си на Стив. Защо обаче си бе позволил да ги разпродава преди смъртта й, при това без нейно разрешение? Впрочем тя може би знаеше. Вече минаваше три. Брад реши първо да поговори със Стивън и в зависимост от изхода на разговора да позвъни евентуално в санаториума.
Той постави всички документи в папката и се върна в спалнята на майка си. Единият гардероб бе полуотворен. Вътре бяха наредени всичките й перуки. Намираше ги доста безвкусни, както впрочем и всичко, свързано с натрапчивата й страст да изглежда млада. Гардеробът бе претъпкан с дълги копринени халати и пеньоари, твърде неподходящи за една седемдесетгодишна дама. От горещината и тежките парфюми той се изпоти. Чувстваше се гузен, че рови из нещата й. Майка му не обичаше да се докосват до нея и вещите й още на младини. Спомни си как тичаше с протегнати към нея ръце, когато беше малък. В такива случаи тя вдигаше нагоре ръце, сякаш се страхуваше от допира на собственото си дете. Със Стивън обаче беше различна. Той беше предпочитаният: Може би е искала да му вдъхне самоувереност? Нали беше толкова по-голям от Брад… В паметта му изплува един от многобройните й скандали с баща му. Той крещеше по стълбите, че щом тя не го иска, ще си намери цяла армия от жени. Облечена в бледожълта шифонена рокля, майка му слушаше разтреперана горе на площадката.