— Други жени ли? — Начервените й устни се разтегнаха в саркастична усмивка. — Нито една почтена жена не би те допуснала на километър от себе си. Ти можеш да имаш само курви! И то единствено, защото им плащаш.
— Е, няма да споря с тебе! Ти знаеш всичко за този занаят. Нали Янклоу те прибра от улицата. Та ти беше кабаретна танцьорка. Събличаше се за десет цента на нощ! Какво, мислиш, че не знам ли? Била филмова звезда! Ще умра от смях! Доближавала си звездите единствено когато си купувала билетче за кино.
Винаги, когато баща му споменаваше името на първия й съпруг или времето, когато бе работила като танцьорка в една балетна трупа, майка му изпадаше в истерия. Хвърляше каквото й попадне, чупеше огледалата и витрините, а баща му се смееше. Ликуваше при вида на нейната ярост, на унижението й, подканяше малкия Брад да гледа и един ден да си отваря добре очите, за да не се ожени за някоя употребявана, преоценена стока. След такива сцени майка му се затваряше в стаята си и с дни не излизаше оттам. Единствено Стивън можеше да я успокои и утеши.
Брад се върна в спалнята си и се отпусна на леглото. От огледалния таван, останал в наследство от Том Торнбърн, го гледаше собственото му отражение. Дали и слабостта си към блондинките не бе наследил от баща си? Във всеки случай се беше женил за достатъчно руси красавици. Напоследък предпочиташе платените уличници пред възможността да се впусне в поредната сериозна история. Жените рядко му отказваха. Където й да отидеше — на игрището за поло, на автомобилната писта, на тенис корта, срещаше тълпи от жени с очи, искрящи от желание. Може би тъкмо затова Лорийн Пейдж му харесваше. Ала и нейното „не“ бе всъщност почти „да“. Мисълта за нея отново го възбуди. Безпокойството за брат му и намеците на Ендрю Фелоуз избледняха, забрави дори полицейското разследване на случая „Норман Хейстингс“. Странното поведение на Стивън очевидно се дължеше на факта, че бе разпродал тайно всички скъпоценности на майка си и се страхуваше да не го разобличат. Дали да не позвъни на Ендрю и да поиска телефона на Лорийн Пейдж? Ала и отношенията му с Фелоуз бяха истинска каша. В умолителния поглед на жена му прозираше желанието й да легне с него. Не беше първата. Много от съпругите на неговите приятели го желаеха и той бе удовлетворил желанието на някои от тях, но тези истории винаги завършваха зле.
Възбудата му изчезна при мисълта за безсмисления, безполезен живот, който бе водил досега. Дори и опитите му да напише роман оставаха безплодни. Притежаваше милиони, огромните му благотворителни акции се управляваха от попечителите, ала и в тези дарения като че ли липсваше цел. Изпълни го омерзение към това, в което постепенно се бе превърнал — в дилетант и дори по-лошо, в клонинг на своя баща.
Лорийн стигна до Бевърли Глен, подмина дома на Торнбърн и паркира няколко къщи по-нататък в една отбивка, така че колата да не се вижда от улицата.
Къщата изглеждаше тиха и спокойна. Отдалеч долиташе бръмченето на косачката. Градинарят подстригваше моравата. Тя натисна звънеца. Обади се Брад и попита кой е.
— Лорийн Пейдж.
Смехът му я стресна. Вратата се отвори и тя смело тръгна по пътеката. Той я чакаше на верандата с бутилка вино в ръка и я наблюдаваше усмихнат. Бе облечена в права тясна пола с цепка, която разкриваше част от бедрото й. На сандалите с високи токчета изглеждаше още по-висока и слаба. От слънцето косата й бе станала по-скоро бяла, отколкото руса. Като че ли нямаше и следа от грим. Дори от такова разстояние той виждаше белега на бузата й.
— Тъкмо мислех за тебе — тихо каза той и стисна ръката й. — Знаеш ли, че полицията те търси?
— Зная. Трябва да говоря с теб.
Брад не откъсваше очи от нейните, сякаш искаше да отгатне по погледа й защо бе дошла. Двамата тръгнаха към дневната. Той придържаше лакътя й здраво, но не заплашително.
— Брат ти вкъщи ли е?
— Не.
— А прислугата?