Брад Торнбърн се върна във Франция. Преди да отлети, направи последен опит да се свърже с Лорийн, но никой не отговори.
Роузи и Лорийн работиха цяла седмица от сутрин до вечер. Купиха евтини мебели, библиотечен шкаф и бюра. Уредиха прокарването на телефон, инсталираха и компютър. Лорийн се отби при Хектор и се похвали, че е наела офис в съседната сграда. Близостта със салона беше едно от големите му предимства.
Не си поръчаха рекламна табела, защото решиха, че една уважаваща себе си детективска агенция не бива да афишира името и дейността си. Реклами щяха да поместват само в някои подбрани вестници. Лорийн смяташе да изчака няколко седмици, преди да помоли Бикърстаф за разрешително за оръжие. Бе оставила адреса и телефона си, но той все още не я беше търсил.
Двете тъкмо почистваха офиса, когато на вратата се позвъни и Руни влезе, без да чака покана.
— Мислех, че вече си някъде в Европа — подхвърли усмихната Лорийн.
— Жената е там. — Той свали шапката си и взе да я мачка. — Отбих се във връзка с оня, Крейг Лайл.
Тя го погледна дяволито и се засмя.
— Е, добре. Излъгах — каза Руни и се засмя. — Минах през полицията да се видя с Джош и да попитам дали нямат нужда от помощ. Мисля, че ако им липсват хора, аз може и да се върна.
— Наистина ли не им достигат хора? — Искаше й се да го прегърне, но не го направи. Руни беше сдържан човек, който мразеше сантименталностите.
— Те са в някаква еуфория. Много се гордеят със себе си. Никой не им търси сметка за Арт Матюз. — Той огледа офиса, после върховете на обувките си. — Нали знаеш, че никога няма да ти издадат лиценз?
— Много важно! — сви рамене тя. — Много други детективски бюра работят без такъв лиценз.
— Да, но без него няма да привлечеш добри клиенти. Дори разрешително за оръжие няма да ти издадат.
— Ще се оправям постепенно.
— Имаш ли домашния ми телефон? — Продължаваше да се оглежда разсеяно и да усуква шапката си. Искаше да каже нещо, но се чувстваше неловко. — Аз… може да изям едно къри отсреща. Предполагам, че в момента не ти е до ядене?
— Не. Все пак благодаря за поканата.
Лорийн го остави нарочно да стигне до вратата. Едва когато я отвори, тя го извика и тръгна бавно към него със скръстени ръце.
— Зная, че имаш нужда от заслужен отдих, но все пак исках да те попитам… — Лицето му грейна.
— Ти си прав, че много трудно ще получа разрешително за дейността си, а даже и за носене на оръжие. Благодарение на тебе успях да получа шофьорска книжка… Дали не би могъл да ми помагаш? Не мога да искам от тебе работа на пълен работен ден, но поне по два дни в седмицата?
Позволи му да изиграе ролята на колебаещия се. Той се понамръщи, поусука още няколко пъти шапката си и накрая се усмихна.
— Още днес ще подам молба за лиценз. Имам връзки. Ще стане и още как! — Пое протегнатата й ръка, после внезапно я притегли и сърдечно я прегърна. Гласът му трепереше от вълнение: — Винаги съм твърдял, че си една от най-добрите в цялата полиция. Възхищавам се, че успя да се оттласнеш от дъното и да се върнеш към живота. Гордея се с тебе, Лорийн!
Роузи го изчака да излезе и се приближи до Лорийн.
— Мислех, че аз съм твоят съдружник.
— Така е, но ние имаме нужда от него, Роузи. Той има доста пари от премията, която получи при пенсионирането си, има много контакти. Ще бъде визитната картичка на агенцията ни. — Прегърна масивното рамо на приятелката си. — Вече съм спокойна, Роузи. Вярвам, че ще успеем. А ти?
Тя не можа да отговори веднага, защото се боеше, че и нейният глас ще затрепери като на Руни. Лорийн имаше това невероятно качество да привлича хората към себе си. Караше човек да я наблюдава, да иска да й угоди, понякога — да я убие, но не от омраза, а от обич и да се чувства щастлив, когато тя е щастлива.
Двете тръгнаха към събранието на Асоциацията на алкохолиците. Напоследък посещаваха клуба два пъти в седмицата. Джейк вече ги чакаше. Тримата седнаха на първия ред пред малкия импровизиран подиум. Това събрание беше особено важно, защото Лорийн щеше да разказва своята история. Роузи сияеше от гордост. Тя самата още не се чувстваше готова за това, но скоро щеше да застане пред всички, благодарение на Лорийн. Знаеше, че има бъдеще, и то е добро. Е, нямаше да бъде лесно, но какво от това? Нали днешният й ден бе по-добър, отколкото бе могла да мечтае преди една година? С благодарност си спомни онзи далечен ден, когато, изпълнена със страх и съмнения, покани в дома си хилавата, запусната жена с липсващ преден зъб. Да вижда Лорийн силна, елегантна и жизнена, застанала пред всички с увереност и вяра в живота бе голямата награда, заради която си струваше да измине този дълъг и криволичещ път.