— Лорийн.
— И тъй, изкарахте нощта заедно. Какво стана после? — Той погледна часовника си и се ухили. Когато се усмихваше, лицето му се преобразяваше и маймунското му изражение изчезваше. — Изкарала си „на сухо“ почти цял ден? Хайде да тръгваме! Ще те водя на събрание. Тя няма да се събуди скоро.
Нямаше никакво желание да ходи на второ събиране и каза, че ще остане при Роузи. Джейк отново се ухили и тя отново забеляза колко е противен.
— И тъй, Лорийн, какво си работила преди да се пропиеш?
— Бях секретарка.
— Значи можеш да пишеш на машина. С какво се занимаваш сега? Роузи ми спомена, че ще си търсиш работа.
— Да не си решил да ме наемеш при себе си?
— Ха, да не съм идиот!
— Какво работеше преди да се пропиеш, Джейк? — Седна на облегалката на фотьойла и го изгледа присмехулно. Той я погледна изкосо, досущ като шимпанзе.
— Бях лекар. И все още съм, но не мога да практикувам. В момента участвам в изграждането на клиника за наркомани, пияници и други подобни елементи, които като Роузи имат нужда от помощ.
Лорийн не можа да издържи болката в малките му животински очи и отмести поглед. Хрумна й, че може би и той вижда нещо подобно у нея, защото постепенно смекчаваше топа си. Джейк отвори портфейла си и извади визитна картичка. Подаде й я.
— Можеш да ме откриеш на този телефон. Един мой познат търси секретарка. Работата не е тежка. Можеш да започнеш и мри мен. Имаме нужда от допълнителна работна ръка. Бедата е там, че нямаме пари да плащаме на хората.
Тя пусна картичката в джоба си и напипа цигарите. Пушеше й се, но не смееше да ги извади от страх, че Джейк ще си ги вземе. Мъжът стана и хвърли поглед към разбитата входна врата.
— Кажи на Роузи, че съм на разположение.
Лорийн дълго гледа как тромавата му фигура се отдалечава по пътя.
Не след дълго от банята се разнесоха стонове. Роузи се мъчеше да стане.
— Май пак се натрясках, а?
— Точно така — засмя се Лорийн. Току-що бе намерила дамската чанта на приятелката си и проверяваше съдържанието на портмонето й. — Твоят човек, Джейк, беше тук и преди малко си тръгна.
— Така ли? Е, хайде, ще ми помогнеш ли да стана или ще продължаваш да злорадстваш?
Тя се опита да я вдигне и падна върху нея. След кратко боричкане по хлъзгавия под Роузи успя да седне, хвана главата си с две ръце и започна да охка. Лорийн я наблюдаваше без сянка от отвращение. Бе виждала подобни сцени хиляди пъти, а и тя самата неведнъж бе изпадала в това положение. Донесе чаша вода, която Роузи изпи на един дъх и поиска друга. След четвъртата чаша се облегна на стената и затвори очи.
— Значи Джейк е бил тук? — избухна в сълзи тя. Задавените й хълцания се смесваха с думи на обожание към маймунообразния човечец, комуто дължала толкова много.
— Излизам да си търся работа, Роузи, чуваш ли?
— Добре. Прави каквото намериш за добре.
— Мога ли да взема няколко долара? — провикна се от трапезарията Лорийн.
— Разбира се, скъпа, стига да намериш. Не помня колко изхарчих в магазина. — Най-после успя да стане и тръгна със залитане към телефона. — Ще му се обадя след малко. Трябва да говоря с него. Ти май по-добре ще се оправиш без мен. Знаех, че не ме бива за спонсор. Джейк излезе прав. Трябва да се гордееш със себе си, Лорийн. Ти не пи от бърбъна, нали?
— Нито капка. — Лорийн изпразни съдържанието на портмонето и излезе.
Нямаше намерение да се връща. Чувстваше се уверена в себе си, което отдавна не й се бе случвало. Беше издържала на изкушението. Може би щеше да допие бутилката, ако Джейк не бе връхлетял, но фактът си беше налице — не пи нито капка.
Усещаше топлината на паважа през евтините си обувки и не можеше да се насити на своето ново постижение — способността да управлява краката си, волята си, да върви без да залита. Свали ластика от косата си, тръсна глава и вдъхна аромата на лимоновия шампоан. Някога използваше същия, много, много отдавна. На ъгъла спря и запали цигара. Вдишваше дима с пълни гърди и наблюдаваше как колелцата му бавно изчезват. Не искаше да мисли за миналото. Не искаше да знае коя е била в миналото и каква е днес.
На няколко крачки от нея спря тъмносин седан. С крайчеца на окото Лорийн набързо огледа шофьора. Облечен бе с ленено сако и синя риза с отворена яка, имаше рядка, лошо подстригана руса коса и големи влажни устни. Той надникна от прозореца усмихнат и прокара палец по устните си. Попита дали иска да я откара някъде. Тя пристъпи и наведе глава така, че белегът й да не се вижда. Не искаше да го изплаши още в началото. Беше опитна в този бизнес и знаеше, че ако е ченге, ще я провокира да си каже името и цената.