— Та как казваш му беше името на този вожд? — попита.
— Гости Големия търбух. Сигурно заради това, че единственото му телесно движение е мърдането на ченето. От сутрин до вечер непрекъснато яде.
— Ако съм те разбрал добре, е в състояние да си го позволи.
Пияният продължи обстойно да описва богатствата на дебелия племенен вожд. Алтал си даде вид, че това му е много интересно, и не престана да поръчва нови чаши медовина. Към залез-слънце човекът вече бе съвсем пиян, а на пода до Алтал имаше голяма локва от излята медовина.
След залез в кръчмата започнаха да влизат други клиенти. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова по-шумно ставаше вътре.
— Не знам как се чувствуваш ти, приятелю, но на мен вече ми се ще да изхвърля част от тази медовина — каза дружески Алтал. — Хайде да излезем навън и да се порадваме на звездите.
— Чудесна идея — съгласи се пияният. — И моята медовина иска да погледа звездите.
Станаха от масата и Алтал хвана клатушкащия се мъж за ръката и каза:
— Дръж се, приятелю.
Излязоха навън.
— Най-добре да отидем ей там — каза Алтал и посочи една близка борова горичка.
Мъжът само изръмжа и се заклатушка към дърветата. Дишаше тежко. Спря и се подпря на един бор.
— Нещо ми се вие свят — рече, и главата му започна да клюма.
Алтал бързо измъкна от пояса си тежкия си къс бронзов меч и го хвана откъм острието.
— Приятелю, чуваш ли ме добре?
— Ъ?
Човекът го погледна тъпо.
Алтал го удари в средата на челото с тежката дръжка на меча и човекът се килна напред.
Докато падаше, Алтал го удари и по тила и човекът се свлече на земята.
Алтал коленичи до него и леко го раздруса.
Човекът започна да хърка.
— Май е готов — промърмори Алтал. После остави меча и се зае с работа. Първо смъкна наметалото от вълча кожа от изпадналата в безсъзнание жертва, а после прибра кесията й. Не бе тежка, но затова пък обувките на непознатия си ги биваше. В резултат на дългото пътуване от Магу обувките на Алтал почти се бяха разпаднали, така че подмяната им с нови беше добре дошла. Мъжът имаше и почти нова бронзова кама, така че Алтал оцени цялата операция като доходна. Завлече жертвата си на още по-усойно място, после обу здравите обувки и се загърна с великолепното наметало.
— Свърши се с неизброимите богатства — въздъхна Алтал. — Май пак ще трябва да започна да крада дрехи и обувки. Е, щом късметът ми е пожелал да правя това, няма как да не го послушам.
После се обърна към хъркащата си жертва, леко й се поклони и си тръгна. Не бе преизпълнен от щастие, но все пак настроението му бе по-добро отпреди.
Тръгна с бърза крачка, тъй като му се искаше да се озове в земите на следващия род, живеещ в северна посока, преди предишният собственик на хубавото ново наметало да се събуди. На следващата сутрин вече бе уверен, че е далеч извън обсега на вчерашната си жертва, така че се отби в кръчмата на едно малко селце, за да отпразнува видимата промяна в късмета си. Наметалото с вълчи уши значително се отличаваше от несметните богатства в дюкяна на Друигор, но все пак бе добро начало.
Именно в тази кръчма той отново чу да се говори за Гости Големия търбух.
— Чувал съм за него — каза той на постоянните посетители. — Не мога обаче да си представя защо един племенен вожд ще позволява на хората си да го наричат така.
— Би трябвало да го познаваш, за да разбереш — отвърна един мъж. — По начало си прав. В смисъл, че един подобен прякор би се възприел като обида от повечето племенни вождове. Гости обаче наистина се гордее с шкембето си. Дори се смее доволно, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.
— Чувал съм, че бил богат — каза Алтал, за да насочи разговора към темата, която го интересуваше.
— Което е вярно, вярно си е. Наистина е богат — потвърди думите му друг посетител.
— Да не би родът му да е попаднал на златна жила?
— Почти позна. След като баща му загина по време на последната междуплеменна война, Гости стана вожд на племето, въпреки че повечето мъже от собствения му род нямаха особено високо мнение за него, тъй като бе много дебел. На Гости обаче му помогна един негов братовчед, Галбак — висок е два метра и е по-зъл от змия. Така или иначе, Гости реши, че един мост през реката в неговата долина може да му улесни живота и връзките с другите родови старейшини. Така че нареди на хората си да построят мост. Мостът не чини много-много, паянтов е и човек си рискува живота, когато минава по него. Реката обаче е от тези, които един благоразумен човек не би дръзнал да прекоси през брод. Течението е толкова силно, че може да те отнесе заедно със сянката ти, докато мигнеш. Заради това този мост е не по-малко доходоносен от златна мина. Използуването му е единственият начин да си спестиш пет дни по заобиколен път и хората, които са с всичкия си, използуват моста. Галбак пък ги кара да заплащат безбожна пътна такса. Именно благодарение на нея Гости присвоява голяма част от свободните пари в долината.