Выбрать главу

И така, той успя да се запознае с прериите на Плаканд и Векти, с хълмовете на Ансу и с планините на Кагвер, Арум и Кверон. Дори от време на време бе правил набези в Регвос и в южен Некверос, независимо от хорските приказки за ужасните неща, криещи се в планините отвъд границата.

Това обаче, което най-много отличаваше Алтал от другите крадци, бе удивителният му късмет. Винаги печелеше, когато хванеше зарове в ръка, а и където и да отидеше, съдбата неизменно бе благосклонна към него. Случайните срещи и разговори почти винаги го отвеждаха направо към най-заможния и най-малко склонен към подозрения местен човек и се създаваше впечатлението, че всички следи, по които тръгва, дори избраните наслуки, го отвеждат към шансове, на които останалите крадци не се радваха. И наистина, Алтал бе по-известен с късмета си, отколкото със своята съобразителност и сръчност.

С времето той стана зависим от този късмет. Реши, че съдбата ще е винаги благосклонна към него, и й се довери напълно. Дори започна да мисли, че тя провежда разговори с него в тайното мълчание на разума му. Неизменният му усет за момента, когато трябваше бързо да напусне едно или друго селище, според него бе именно гласът на съдбата: тя мълчаливо го предупреждаваше, че на хоризонта започват да се появяват неприятни неща.

Благодарение на съчетанието от ум, съобразителност и късмет той постигаше успехи. Когато обаче обстановката изискваше това, можеше да бяга бързо като кошута.

Ако един професионален крадец иска да продължава да се храни редовно, той трябва да прекарва голяма част от времето си в кръчми и да подслушва чуждите разговори. В занаята на крадеца осведомеността е от основно значение. От ограбването на бедняци особена полза няма. Алтал не по-малко от всеки друг обичаше да има пред себе си чаша отлежала медовина, но рядко я използуваше така, както я използуват останалите посетители на кръчмите. Човекът със замъглен разум прави грешки, а крадец, който прави грешки, обикновено не живее дълго. Алтал умееше безпогрешно да открива в кръчмите човека, разполагащ с най-полезна информация, и с помощта на щедри почерпки и на шеги обикновено успяваше да го убеди да сподели тази информация с него. Почерпването на разговорливи мъже в кръчмите е нещо като бизнесинвестиция. Алтал винаги имаше грижата собствената му чаша да се изпразва едновременно с чашата на събеседника му. Поради някаква странна причина обаче по-голямата част от медовината в чашата на крадеца се оказваше излята на пода, вместо в неговия корем.

Непрестанно бродеше от едно селище в друго, посвещаваше няколко дни на шегите и почерпването на местните постоянни посетители на кръчмите и след като си набележеше богатите хора в града или селото, ги посещаваше към полунощ, а на следващата сутрин вече се оказваше далеч, по пътя към някое друго гранично селище.

Макар Алтал да се интересуваше главно от информация от местно естество, в кръчмите научаваше и други неща. Например разкази за градовете в долините на Екверо, Треборея и Перквейн, цивилизованите южни земи. Някои от тези разкази възприемаше с дълбок скептицизъм. Едва ли по света имаше хора, които да са толкова глупави, че да павират улиците на родния си град със злато. Колкото до фонтаните, от които струят елмази вместо вода, навярно бяха красиви, но едва ли изпълняваха основната си функция.

Тези разкази обаче винаги възбуждаха въображението му и той неизменно си обещаваше, че някой ден ще посети градовете в равнината, за да ги огледа със собствените си очи.

Крайграничните селища бяха построени най-вече от дърво, но за градовете в южните земи се говореше, че са каменни. Може би това само по себе си бе достатъчно основание да се оправдае едно пътуване до цивилизования свят, обаче Алтал всъщност не се интересуваше от архитектурата, така че непрестанно отлагаше посещението си в него.

Това, което в крайна сметка го накара най-сетне да се реши, бе една забавна история, която чу в една кръчма в Кагвер. Ставаше дума за упадъка на Дейканската империя. Излизаше, че основна причина за този упадък била колосална грешка. Грешка толкова голяма, че Алтал не можеше да допусне, че човек със здрав разум ще я направи. При това не веднъж, а цели три пъти.