— Да. Не бих искал Генд точно в този момент да стане прекалено разговорлив.
Изображението отново се размаза и след миг Алтал видя Гости и неговата трапеза.
— Та той е направо отвратителен! — възкликна Андина с погнуса.
— Не случайно го наричат Гости Големия търбух — каза Елиар.
— Един толкова дебел човек може ли въобще да се движи? — попита Андина.
— Той не се движи — поясни Алтал. — В това кресло също така спи. Освен това си похапва и по време на сън.
Един облечен с кожи войник с копие с бронзов връх въведе Генд и Хном при дебелака и каза:
— Тези непознати искат да говорят с теб, Гости. Било по работа.
— Да заповядат — отвърна Гости и изтри мазните си ръце в огромната си дреха. — За делови разговори винаги съм готов.
— Този казва, че името му било Генд. Тъкмо той иска да разговаря с теб.
— Приятно ми е да се запознаем, Генд. — Гости се оригна. — За каква работа става дума?
— Всъщност не става дума за нищо особено важно, княже — отвърна Генд. — Имам работа в Екверо. Обикновено пътувам дотам през Перквейн и Треборея. За съжаление, там има някои хора, които не ме обичат, така че със слугата ми решихме да отидем в Екверо по северния път. Закъсняхме обаче малко и се боим, че няма да успеем да прекосим планините преди да е завалял сняг. Замислих се дали не бих могъл да ви убедя да ни позволите да прекараме зимата тук.
— Да ме убедите ли? — попита Гости и заръфа една мръвка.
— Иска да каже, че е готов да заплати, княже — преведе Хном.
— Тази думичка, „плащане“, много радва сърцето ми — измляска Гости и покри цялата маса с мазни пръски. — Поговорете с братовчед ми Галбак и той ще се погрижи за настаняването ви.
След тези думи Гости кимна към един великан с късо подрязана брада и студени очи и нареди:
— Погрижи се за хората, Галбак.
— Разбрах, братовчеде — отвърна Галбак с гърлен глас.
— Едричък е, нали? — каза Елиар.
— Като бик — съгласи се Гер. — Не ми се ще да го опознаваме откъм лошата му страна. Съмнявам се обаче, че има и добра.
— Гер, пак започваш да говориш не както трябва — смъмри го Андина. — Нали те учим да си възпитан. Какво е това „като бик“?
— Това сега ми е служебно задължение, Андина — обясни Гер. — Алтал иска да говоря пред Генд и Хном така, за да не ме заподозрат. Иска да разсъждавам умно и да се държа глупаво. Щом е решил, че така трябва, така и ще се държа.
— Поне ще е забавно — отбеляза Лейта.
— Къде ще отидем, Алтал? — попита Гер.
— Ще изчакаме да минат няколко дни. Трябва да дадем време на Генд и Хном да се устроят, а на останалите да свикнат с тях. Ако се явим при Гости прекалено рано, някой може да заподозре, че между нас има връзка. Държа всички там да останат с впечатлението, че с Генд никога не сме се срещали.
Алтал и Гер прекараха следващите два дни във внимателно наблюдение на Генд и Хном. На третия ден Алтал взе решение и каза на детето:
— Е, вече сме готови. Утре сутрин и ние сме там.
— Готов съм, Алтал.
На следващия ден, когато се събраха за закуска, Двейя даде на Алтал и Гер много съвети. Алтал реши да пренебрегне повечето от тях.
— Тя май обича да дава съвети, прав ли съм? — обърна се Гер към Алтал веднага щом последваха Елиар към южното крило на Дома, където бяха конете.
Алтал вдигна рамене.
— Нищо не ни струва да си седим кротко и да я изслушваме, щом това й доставя удоволствие.
— Ти обаче никога не правиш точно това, което ти нарежда.
— Прав си, не го правя много често — съгласи се Алтал. После се обърна към Елиар. — Елиар, най-добре ще е да се озовем на пътя на петнадесетина километра от моста. За всеки случай. Не знаем къде точно Гости е поставил наблюдателни постове.
Когато се озоваха на пътя, видяха, че листата на върбите покрай реката вече са почервенели.
— Гер, когато стигнем до моста, ще говоря само аз — предупреди го Алтал.
— Ясно де — каза Гер.
Стигнаха по пладне и татуираният пазач им поиска две унции злато.
— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза той, след като Алтал плати таксата.
— Пази ме от дъжда — отвърна небрежно Алтал.
— Къде го намери?
— В Хуле — отвърна Алтал така, както бе отвърнал предишния път. — Един вълк тъкмо се беше наканил да ми прегризе гърлото и да ме изяде за вечеря. Винаги съм обичал вълците, най-вече защото пеят много хубаво. Не обичам обаче да им правя компания за вечеря, особено когато аз съм основното блюдо. Е, за мой късмет имах зарове и предложих на вълка да решим въпроса чрез хвърляне на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се хапем.