Генд се шмугна през отворената врата.
Алтал извади факлата, поставена в бронзов пръстен до вратата, и го последва. Огледаха съкровищницата. До стената бяха подпрени торби, направени от животински кожи.
— Това ще ни отнеме доста време — каза Генд.
— Не ми се вярва — отвърна Алтал. — Дори и немарлив човек като Гости няма да остави мед и злато на едно място.
После пъхна факлата в една халка на стената, отиде до една от торбите и я разтърси.
— Медни монети.
— Как позна?
— По звука. Медните монети дрънчат по-различно от златните. Звукът на златото е по-мелодичен — каза Алтал и продължи да проверява торбите.
— Готово — каза след малко доволно. — Тази е напълнена с пясък и тежи много повече от другите.
— С пясък ли?
— Златотърсачите нямат нито оборудване, нито време и желание да разтопят златото и да го направят на кюлчета. Така че плащат таксата за моста в пясък. С монети плащат онези, които идват от другата страна. — После развърза торбата, бръкна и извади шепа жълти песъчинки. Разтвори ръка и песъчинките се изсипаха обратно в торбата като светещ златен дъжд. — Красиво е, нали?
Генд бе сякаш парализиран. Очите му горяха по-силно отпреди.
— Помогни ми да ги сортираме — каза Алтал. — Глупаво ще е да вземем по погрешка торба с медни монети.
— Веднага — каза Генд.
Сортирането на торбите им отне около четвърт час.
— Това май е всичко — каза Алтал. После замислено претегли на ръка една от торбите и каза:
— Тежи около тридесет кила.
— Какво от това? — попита Генд.
— Разполагаме с четири коня, съдружнико. Ако хората на Гости се събудят рано и започнат да ни преследват още от сутринта, ще е добре нашите коне да могат да бягат като подплашени кошути. Не вярвам да е разумно да натоварим по повече от две торби на кон. Впрочем, на коня на Гер бихме могли да натоварим и четири, но това после би могло да ни скара. Да взимаме осем торби и да се махаме.
— Но тук има почти двадесет торби! — протестира Генд.
— Ти вземи колкото торби искаш, Генд, обаче тежестта им ще те забави. Ако те заловят хората на Гости, няма да имаш възможност да похарчиш и стотинка от златото си.
— В конюшнята има още много коне.
— Там е работата, че липсващите коне привличат вниманието почти толкова, колкото и мъртвите пазачи. Ако започнем да убиваме хората на Гости и да му крадем конете, можем да се простим с този свят. Предпочитам да пътувам с по-малко злато, но да остана жив, а какво ще решиш ти си е твоя работа.
— Прав си — отвърна Генд с нескрито съжаление и въздъхна тежко.
— Златните монети са в отделни торби — каза Алтал на своя дългокос съучастник. — Те са за предпочитане пред торбите с пясък. Монетите се пласират лесно, докато пясъкът би трябвало да го претопяваме в кюлчета, а в това занимание не ме е бивало никога. — Отиде до вратата и надникна в коридора. — Чисто е. Да се измъкваме. Ще оставим торбите в кухнята, аз ще затворя вратата и ще я заключа. После ще отнесем плячката в плевника. Не вярвам в цялата крепост да е останал дори един буден човек, но нека за всеки случай се движим в сенките.
— Добре — каза Генд. — Да почваме.
Всеки взе по две тежки торби, бързо тръгнаха по коридора и ги оставиха в кухнята. После се върнаха в съкровищницата и взеха по още две торби. Алтал остави своите на горното стъпало и каза:
— Ти тръгвай, ще те настигна след малко.
— Какво ще правиш?
— Ще подредя всичко така, че да не личи, че сме влизали. Така, че дори и Галбак да не разбере, че нещо е разместено, ако рече да надникне. Ако извадим късмет, може да разбере, че Гости е обран, чак след седмица.
— Хитър си, Алтал — каза с възхищение Генд. — Гледай обаче да не се бавиш много.
После тръгна към кухнята. Алтал се върна в стаята и затвори вратата. Бързо развърза няколко торби с медни монети и ги изсипа на пода. Изсипа върху тях и съдържанието на една от торбите със златен пясък и после обърна масата.
— Готово — каза доволно. После излезе, сложи факлата на мястото й и внимателно заключи вратата.
— Бързо се справи — каза Генд, когато Алтал влезе в кухнята.
— Когато се налага, мога да бъда и бърз — отвърна Алтал. — Ако Галбак отвори утре съкровищницата, ще види точно това, което искам да види. Да вървим в плевника. Добре ще е по изгрев слънце да сме далеч оттук.
— По последното нямам възражения — отвърна Генд.
Двамата отново взеха по две тежки торби и излязоха през кухненската врата.
— Защо се забавихте толкова? — тихо попита разтревоженият Гер, когато влязоха в конюшнята. — Щях да полудея!