— Така е. Те са най-големите изнудвачи — потвърди Набжор.
— Добре — продължи Алтал. — Открихме дома на Квесо и изпратих Гер да попита за адреса на един от съседите. И за да огледа отблизо ключалката на вратата на Квесо, разбира се.
— Не представляваше нищо особено, господин Набжор — вметна Гер. — Изглеждаше голяма и здрава, но можех да я отворя с нокътя на малкия си пръст.
— Това момче наистина ли е толкова добро? — обърна се Набжор към Алтал.
— Ти за какво мислиш, че съм го взел за чирак? — отвърна Алтал. — Както и да е, два дни по-късно в полунощ отидохме в дома на Квесо, отворихме и влязохме. Слугите на търговеца спяха, а и самият той хъркаше. Престана да хърка, когато опрях ножа си до гърлото му, и трябва да ти кажа, че се оказа много сговорчив. Няма нищо по-добро от един нож, за да привлечеш нечие внимание. Няколко минути след това с Гер се сдобихме със значително количество пари. Благодарихме на Квесо за гостоприемството, вързахме го, напъхахме парцал в устата му, за да не смущава съня на прислугата, и напуснахме великолепния град Дейка. Дори си купихме коне. След като бяхме богати, нямаше смисъл да продължаваме пътя си пеша.
— А къде отидохте после? — попита Набжор.
— После отидохме в Кантон — отвърна Алтал. — Това е град в северна Треборея. Той има нов владетел, който има твърде своеобразни разбирания за данъците.
— Какво значи „данъци“?
— И аз не мога да ти обясня съвсем точно. Излиза, че хората трябва да си плащат, за да им се позволи да живеят в собствените си домове и да дишат въздуха, който градоначалникът любезно им предоставя. Дишането в Кантон е много скъпо занимание. За него вземат почти половината пари на хората. Местните богаташи са решили, че не е добре да им личи, че са богати. По тази причина в Кантон похабената и потрошена мебел се радва на голямо търсене, а богаташите взимат частни уроци по зидане от зидарите, за да не могат данъчните агенти да открият каменните плочи, под които богаташите крият златото си. За наше щастие, с Гер попаднахме в кръчмата, където разливат кантонските зидари, и то точно в момента, когато обсъждаха един човек, получил голямо наследство. От думите им излезе, че човекът е от ония безделници, които прекарват нощите си в най-долните заведения покрай реката, та реших, че ръцете му през този ден са треперели, когато е полагал каменната плоча на мястото й. За наше щастие и слугите му бяха като него. Уж трябваше да пазят имуществото му, но четвърт час след като той излезе от дома си, те също се изпариха.
— Срамна работа — неодобрително каза Набжор.
— Както и да е, с Гер още същата вечер попаднахме и на други богатства. Бяхме се сдобили с толкова много пари, че пренасянето им започна да ни затруднява, и затова ги заровихме. Това, между другото, не ни беше за пръв път. Заровихме пари на пет-шест места. Имахме повече пари, отколкото можехме да носим, и количеството им непрестанно растеше.
— Не си спомням кога за последен път съм имал подобен проблем — засмя са Набжор.
Алтал премълча епизода с книжните пари, тъй като реши, че Набжор няма да го разбере.
— Бих могъл да разказвам дни наред за успешните ни измами и кражби, обаче най-големи успехи имахме в Арум.
— Чух, че там били открили злато — каза Набжор. — Само не ми казвай, че и ти си започнал да копаеш.
— Не и аз — отвърна Алтал. — За копаенето си има хора. С Гер бяхме напуснали Перквейн и се бяхме запътили за Хуле. Отбихме се в една кръчма и точно там срещнахме един човек с великолепно наметало от вълча кожа, върху което бяха запазени вълчите уши.
— Виждам, че това наметало е сменило собственика си — каза Набжор, като огледа дрехите на Алтал. — Ти измами ли човека, или просто му плати дрехата?
— Пепел ти на езика! Аз крада злато, Набжор, не го харча! Както и да е, там местните пияници си говореха за един богаташ на име Гости Големия търбух, който имал платен мост. По една случайност този мост се намирал на единственото място, където може да се прекоси реката, разделяща Арум от района на златотърсачите. Таксата на Гости е безсрамно голяма, но хората с удоволствие я заплащат, и благодарение на това Гости забогатява с часове. Както ти е известно, не съм от хората, които пропускат такива шансове, така че реших да си опитам късмета.
— Кога направи това? След като стана собственик на наметалото ли? — попита лукаво Набжор.
— Това не ни отне никакво време, господин Набжор — обади се Гер. — Човекът с наметалото излезе за малко от кръчмата, Алтал го последва, удари го по главата с дръжката на меча и му взе наметалото и обувките.