Набжор повдигна вежда.
— Признавам, че тогава малко се поувлякох — каза Алтал. — Собствените ми обувки обаче бяха пред разпадане. На този човек пък въобще не му трябваха обувки, тъй като си личеше, че не отива по-далеч от кръчмата. С Гер се качихме на конете и продължихме пътя си. След ден се озовахме в друга кръчма, където хората също разговаряха за богатствата на Гости Големия търбух. Там научихме малко повече подробности, така че решихме, че прибирането на златото на Гости няма как да се осъществи като обикновен обир и че ще ни трябва помощ. Тук нашият късмет отново ни се притече на помощ. В кръчмата имаше още двама мъже, които привлякоха вниманието ми още когато влязох, тъй като им личеше, че не са арумци. Очите им започваха да светят, когато чуеха думата „злато“, така че реших, че са от нашия занаят. Поговорихме си с тях и решихме, че ще е по-добре да се съюзим, отколкото да се конкурираме.
— Проникнахме в дома на Гости поотделно и си дадохме вид, че не се познаваме — вметна Гер. — Другите двама крадци се казваха Генд и Хном и ние дори не се доближихме до тях. Поне не на места, където хората на Гости можеха да ни видят. Срещахме се обаче късно през нощта в конюшнята или в плевника, за да се разберем как да действуваме по-нататък. Изкарахме там цялата зима и опознахме всички кътчета на къщата. Алтал пък случайно чу спора между двама дъртаци — спорели дали плевникът има друга врата. Всъщност са можели просто да отидат там и да проверят, но очевидно самият спор им е доставял удоволствие. Ние с Алтал обаче за нищо не спорехме, така че отидохме и проверихме. Врата имаше. Пред нея бе струпана грамадна купчина сено и Алтал ми каза да я махна. Това не ми хареса, обаче не ми се наложи да я местя аз, тъй като арумците решиха, че е по-приятно да скачаш от купа сено, отколкото да стоиш до Гости и да наблюдаваш как се тъпче. И значи арумците преместиха сеното и аз не можах да скокна от купата повече от веднъж или дваж, защото те се наредиха на опашка, за да си чакат реда. Нямаше да е справедливо да ги лишавам от това удоволствие, нали така?
— Това дете не спира ли от време на време, за да си поеме дъх? — попита изненадано Набжор.
— Не знам. Нищо чудно под ризата си да има хриле. Понякога съм го чувал да говори час или два, без да си поема дъх. Започне ли да говори, по-добре да се отпуснеш и да го чакаш да свърши, защото обича да говори дълго. Та значи когато настъпи пролетта, братовчедът на Гости каза, че винаги отбелязвали рождения ден на Гости в деня, когато се разтопи последният сняг, и това нещо се вписа чудесно в плановете ни. Пътеките щяха да са чисти, а гостите в крепостта щяха да са толкова пияни, че да не усетят дори земетресение или вулкан.
— Чудесно! — каза Набжор.
— Това ни устройваше. Гер и Хном отидоха в конюшнята, за да оседлаят конете, а ние с Генд прескочихме двамата заспали пазачи, които уж трябваше да охраняват златото, отключихме бравата, която изглеждаше много внушително, но можеше да бъде отключена и от четиригодишно дете, и огледахме нашето новопридобито злато.
— Много ли беше? — попита Набжор.
— Повече, отколкото можехме да пренесем.
— Аз бих могъл да пренеса доста злато, Алтал.
— Дори и ти не би се справил с толкова много злато. Отне ми доста време да обясня на Генд, че една кражба може да се смята за успешна само когато се измъкнеш безнаказано. На него му хрумнаха разни нелепи идеи от типа на открадването на още коне, за да се пренесе цялата плячка. За щастие, успях да го убедя, че първостепенната ни цел трябва да е да останем живи и че привличането на хорското внимание не спомага за постигането й.
— Какво се случи после с този Генд? — попита Набжор.
— Нямам представа. Разделихме се, след като излязохме от крепостта на Гости. Замисълът ни бе да объркаме евентуалните преследвачи. Договорихме се, ако те с Хном успеят да се измъкнат, да се съберем тук. Още в дома на Гости Генд ми каза, че иска да ми направи едно делово предложение, а аз от такива предложения никога не бягам.
— Аз пък останах с чувството, че тази година си събрал достатъчно пари, за да излезеш в пенсия.
— И какво да правят тогава, Набжор? — засмя се Алтал. — Не съм от тези камъни, дето събират мъх. Да седя на едно място и да безделнича не ми е в характера.
— Искаш ли още медовина? — попита Набжор.
— Отдавна очаквах да се сетиш да попиташ — каза Алтал и подаде празната си чаша.
Набжор отиде с чашите до тесния процеп между две големи скали, където държеше делвите, за да донесе още медовина.
— Чудесно се справяш, приятелю — каза одобрително гласът на Еми. — Успя да смесиш този отрязък от времето така добре с предишния, че те вече се сляха.