— Но пък съвсем определено успя да привлече вниманието ни — каза Алтал и слезе от коня си. — Хайде да хапнем.
— Съгласен съм — каза Гер. — Всъщност отдавна съм съгласен.
Храната бе вкусна, а до огъня бяха оставени няколко торби с припаси. Алтал и Гер се наядоха до насита. Отдавна не бяха яли свястна храна, така че въодушевлението им бе съвсем разбираемо.
После продължиха по ръба на края на света. Мина седмица и есента започна неумолимо да преминава в зима. Един ден след вечеря Гер погледна на север и попита:
— Не ти ли се струва, че огънят е необикновено ярък?
— Защо пък да не го огледаме по-добре? — попита Алтал.
— Наистина, защо пък не? — съгласи се Гер.
Напуснаха лагера тъкмо в момента, когато започна да изгрява луната, и се доближиха до края на света.
Луната нежно галеше с лъчите си разположените далеч: под нея мъгляви облаци и те сияеха. Алтал и преди бе наблюдавал тази гледка, но сега тя му се стори различна. През нощния си поход луната изпива цветовете на земята, морето и небето, но не й бе по силите да изпие Божествения огън. Движещите се многоцветни вълни небесна светлина оцветяваха горната повърхност на облаците. Омаяни от играта и блясъците на цветните светлини, Алтал и Гер лежаха на меката кафява трева и наблюдаваха как небесният огън ухажва луната.
В този момент нейде далеч зад кагверските планини се раздаде мелодичната песен на Ножа на Елиар. Алтал се усмихна. Този път всичко бе различно.
Тази нощ заспа лесно. Божественият огън, изпълнил северното небе, съчетан с песента на Ножа, раздаваща се от гората, създаваше усещане за цялостна хармония и им се стори, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Някъде призори мислите за огъня и песента бяха приглушени от едно Видение.
Косите й бяха с цвета на есента, а от съвършенството на тялото й сърцето го заболя. Тя бе облечена в къса древна туника и есенната й коса бе грижливо сресана. Със съвършеното си спокойствие чертите й изглеждаха някак неземни. По време на неотдавнашното си пътуване из цивилизованите южни земи той бе видял древни статуи и му се стори, че лицето на посетителката на неговите сънища напомня по-скоро лицата от миналото, а не тези на хората, сред които живееше.
Веждите й бяха широки и прави, а носът й не нарушаваше изяществото на челото й. Устните й бяха чувствени и извити и наподобяваха зрели череши. Очите й бяха големи и много зелени. Стори му се, че с тях тя надникна чак в душата му.
На тези устни се появи лека усмивка и тя протегна ръка към него.
— Ела. Ела с мен и аз ще се погрижа за теб.
— Иска ми се да дойда — чу той собствения си глас и се ядоса на самия себе си. — Иска ми се да дойда, обаче трудно ще се освободя.
— Ако дойдеш с мен, никога няма да се завърнеш — каза тя с мелодичния си глас. — Ще вървим заедно сред звездите и щастието никога вече няма да ти изневерява. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой, и аз ще се погрижа за теб.
След тези думи му даде знак да я последва и го поведе. Той тръгна с нея и двамата се разходиха сред облаците, а луната и небесният огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.
Когато на сутринта се събуди, сърцето му бе изпълнено от щастие.
Дните започнаха да стават все по-къси, а нощите — все по-студени. Алтал и Гер продължиха да вървят на североизток и след седмица се озоваха в местност, която им се стори много позната.
— Вече сме доста близо до Дома, нали? — попита Гер.
Алтал кимна утвърдително.
— Ще пристигнем там приблизително утре по обяд. Ще изчакаме обаче известно време преди да влезем.
— Защо?
— Предния път минах по подвижния мост на Дома чак когато настъпи вечерта. Сега ще влезем в същия час. Генд използува тези Видения открай време, и те до едно се стовариха върху главата му. Струва ми се, че съществува нещо, на което не му е приятно, когато започнем да си играем с неща, които вече са се случвали. Точно затова ще се постарая да възпроизведа колкото се може по-точно това, което направих при предишното си идване. Ще стъпвам по същите места, ще почесвам носа си в същите моменти и така нататък. Каквото и да е това нещо, което не обича хората да се бъркат в миналото, ще се опитам да си спечеля неговата благосклонност. Влезем ли в Дома, ще сме в безопасност. Докато обаче сме извън него, ще трябва да сме много предпазливи.
Стигнаха Дома късно следващата сутрин. Алтал внезапно осъзна, че не го е поглеждал отвън от доста време. Знаеше, че е много по-голям, отколкото изглежда на пръв поглед. Самото му разположение — намираше се върху скала, свързана с платото с подвижния мост — навеждаше на мисълта, че е откъснат от света. Алтал бе сигурен, че дори светът да изчезне, Домът ще остане на мястото си.