— Господа, дали някой от вас не би могъл да ми обясни нещо? — попита Алтал. — Преди няколко дни имах възможността да посетя по работа дома на Омесо. Всички граждани твърдяха, че бил много богат, обаче още като влязох в къщата му, не можах да повярвам на очите си. В дома на този човек имаше столове само с по три крака, а някои от масите бяха толкова паянтови, че можеше да се разпаднат от едно кихане.
— Това е най-новата мода в Кантон, приятелю — отговори му един оцапан с глина грънчар. — Аз вече не мога да продам свястно гърне, кана или бутилка. Всички искат съдове, които или са нащърбени, или са без дръжки.
— Ако това те учудва, ела да видиш какво има в моята работилница — включи се в разговора един дърводелец. — Някога имах сметище, където изхвърлях повредените мебели. Откакто обаче въведоха новото законодателство, вече не мога да продам нова мебел. Но пък благородниците са готови да заплатят всякаква цена за един стар счупен стол.
— Нищо не разбирам — призна Алтал.
— Няма нищо трудно за разбиране, страннико — каза един хлебар. — Предишният владетел управляваше с помощта на данък върху хляба. Всеки, който ядеше хляб, издържаше правителството. Старият Арио обаче миналата година умря, а синът му, младият Арио, който зае престола, е много образован млад човек. Бе ученик на философи със странни идеи. Те го убедиха, че данъкът върху печалбата е по-справедлив от данъка върху хляба, тъй като повечето хляб го купуват бедните, а повечето печалби ги прибират богатите.
— Това какво отношение има към разнебитените мебели? — попита намръщено Алтал.
— Мебелите са за пред хора, приятелю — обади се един опръскан с вар зидар. — Богаташите ни се опитват да убедят бирниците, че са много бедни. Бирниците естествено не им вярват, така че от време на време правят внезапни проверки. Ако някой богат жител на Кантон е достатъчно глупав, за да държи в дома си дори и една-единствена скъпа мебел, бирниците веднага изпращат отряди, които да изкъртят плочите на пода.
— Защо пък трябва да се разрушава подът?
— Защото той е мястото, където е най-удобно да се крият пари. Хората изваждат една-две плочи от пода и на тяхно място изкопават дупка, която облицоват с тухли. После укриват в нея парите, които твърдят, че не притежават. После връщат плочите на мястото им и ги замазват. В началото го правеха много грубо, така че всеки можеше да познае къде се е копало. Днес обаче вместо да зидам стени, уча хората как да си приготвят по-хубави замазки, и така печеля доста повече пари. Печеля толкова добре, че неотдавна и на самия мен ми се наложи да си направя скривалище под пода.
— Защо в такъв случай вашите богаташи не наемат професионалисти да свършат тази работа?
— В началото го правеха, обаче бирниците започнаха да ни предлагат награди, ако им съобщим къде в града се слагат нови плочи. — Зидарят се засмя цинично. — Пък и това си бе наш патриотичен дълг, в края на краищата, а и наградите съвсем не бяха малки. Днес всички богаташи в Кантон са зидари любители. Колкото и да е странно, нито един от учениците ми не носи някое познато ми име. Ако съдя по имената, които ми съобщават, всичките упражняват някакви почтени професии. Струва ми се, че се опасяват да ми кажат истинските си имена, за да не би да ги издам на бирниците.
Алтал отдели много време и усърдие за осмислянето на тази информация. Данъчните закони на философски настроения владетел на Кантон можеше да го доведат до фалит. Щом човек е достатъчно съобразителен, за да успее да укрие парите си от бирниците и от техните добре оборудвани проверяващи екипи, какви можеха да бъдат шансовете на един порядъчен крадец? Можеше лесно да проникне в домовете им, но от мисълта, че можеш да се разхождаш цял ден около изпочупената овехтяла мебелировка, а богатството да е скрито само на сантиметри от краката ти, нямаше как да не те побият тръпки. Отгоре на всичко, къщите на богатите бяха така плътно прилепени една към друга, че само един писък щеше да разбуди целия квартал. Тук умението да станеш невидим и заплахата с насилие вероятно щяха да се окажат безполезни. Мисълта, че богатството е едновременно толкова близо и толкова далеч от него, започна да го измъчва. Реши, че ще е най-добре веднага да си тръгне, преди да се е поддал на изкушението да остане в града. Този град, както се оказа, бе по-лош даже и от Дейка.
Напусна Кантон още на следващата сутрин и пак пое на запад. Докато яздеше през богатите ниви на Треборея към Перквейн, мислите му бяха определено мрачни. Не ще и дума, че тук, в цивилизования свят, наистина имаше несметни богатства. Хората обаче, които бяха проявили достатъчно съобразителност, за да ги натрупат, проявяваха не по-малка съобразителност и в опазването им. Алтал започна да изпитва носталгия по родния си край и да съжалява за деня, когато бе научил думата „цивилизация“.