Прекоси реката и се озова в Перквейн, богатия равнинен селскостопански район, за който говореха, че земята била толкова плодородна, че не трябвало дори да се засява. Всяка пролет перквейнските селяни обличали най-хубавите си дрехи, отивали на нивата и казвали „Пшеница, ако обичате“. Или: „Ечемик, моля“. И след това се прибирали и си лягали. Алтал бе сигурен, че в тези думи има някакво преувеличение, но тъй като не разбираше нищо от селско стопанство, допускаше, че в тях може и да има зрънце истина.
За разлика от обитателите на останалия свят, перквейнците се кланяха на женско божество. Това се възприемаше като нещо напълно противоестествено от повечето хора както в цивилизования свят, така и в глухата провинция, обаче не бе лишено от логика. Цялата култура на Перквейн се основаваше върху обширните житни поля, така че в манията на перквейнците на тема „плодородие“ нямаше нищо учудващо. Когато стигна до Магу, Алтал установи, че най-голямото и най-великолепно здание в целия град е храмът на Двейя, богинята на плодородието. Спря за миг, за да надникне в него, и му се стори, че гигантската статуя на богинята на плодородието се гласи едва ли не да скочи върху него. Реши, че скулпторът, който я е изваял, очевидно е бил или съвсем ненормален, или обхванат от религиозен екстаз, за да сътвори това чудовищно нещо. Макар и неохотно, Алтал не отрече, че творението свидетелствува за наличието на определена, макар и извратена логика. Плодородието предполагаше майчинство, а майчинството предполагаше кърмене. Статуята създаваше впечатлението, че богинята Двейя е в състояние да кърми едновременно стотици младенци.
Перквейн бе заселен сравнително по-неотдавна от Треборея и Екверо. Поради това перквейнци страдаха от известна недодяланост, която ги уподобяваше повече на обитателите на граничните райони, отколкото на надутите жители на Изтока. Кръчмите в най-сиромашките квартали на Магу бяха по-западнали от тези в Дейка и Кантон, обаче това не смути особено Алтал. Той пообиколи града, докато най-сетне не попадна на заведение, в което посетителите не се караха, а разговаряха. Седна в един ъгъл и се заслуша в разговорите им.
— Касата на Друигор буквално бъка от пари — разказваше един посетител на кръчмата на приятелите си. — Завчера се отбих в сарафницата му, и вратата й бе широко отворена. Имаше толкова много пари, че направо не можеше да се затвори.
— Това е логично — съгласи се друг посетител. — Друигор наистина умее да се пазари и да извлече максимална изгода от всяка сделка.
— Говорят, че щял да се кандидатира за сената — рече един мършав човечец.
— Побъркал се е — отвърна презрително първият събеседник. — Няма благородническа титла.
Мършавият човечец присви рамене и каза:
— Ще си купи. Благородници с големи титли и празни кесии вече има под път и над път.
Разговорът се прехвърли на други теми, така че Алтал стана и безмълвно излезе от кръчмата. Навън спря един добре облечен минувач.
— Извинете за безпокойството — започна учтиво. — Търся сарафницата на Друигор. Дали случайно знаете къде се намира?
— Че в Магу всички знаят къде е дюкянът на Друигор — отвърна човекът.
— Не съм тукашен — каза Алтал.
— А, ясно. Близо е до западната порта. Идете в този квартал и всеки ще ви упъти.
— Много ви благодаря, господине.
Кварталът до западната порта бе изпълнен главно с големи складове. Един любезен гражданин посочи на Алтал този на Друигор. Изглеждаше оживен. Непрестанно влизаха и излизаха хора, а на рампата чакаха реда си каруци, натоварени с издути чували. Алтал задели известно време на огледа му. Потокът от хора, движещи се в двете посоки, свидетелствуваше, че бизнесът на Друигор върви много добре. Това му хареса.
Тръгна по-нататък по улицата и се отби в друг, не така оживен склад. Там един запотен човек влачеше по пода тежки чували и ги подреждаше до стената.
— Прощавай, мой човек, кой е собственикът на този магазин? — попита Алтал.
— Гарвин — отвърна запотеният човек. — Обаче го няма.
— Жалко, че съм го изтървал. Ще се отбия по-късно — каза Алтал. Излезе и се запъти отново към дюкяна на Друигор. Влезе в него и се присъедини към хората, които чакаха реда си за разговор със собственика.
Накрая Алтал влезе в претрупана с вещи стая. Мъж със суров поглед седеше зад една маса.