След още час въртене Джакс стана, навлече долнището на анцуга си и отиде до стаята й. Почука и при звука на гласа й, открехна вратата. Саша лежеше в тъмното с широко отворени очи.
— Добре ли си?
— Не мога да заспя.
— Страх ли те е?
— Не. Но не мога да спра да мисля.
— За какво?
— За теб.
Опиянен от уханието й, Джакс неволно пристъпи към леглото и тя с готовност отметна завивките. Легна, тя се сви плътно до него и след пет минути вече спеше. А след по-малко от минута спеше и той.
Четиринадесета глава
На следващия ден Брет и Крис не бяха на училище. Ерин се изненада, че и Саша не си е останала у дома.
— С леля ми никак не се харесваме, а очевидно и Брет не ми е особено симпатичен — отвърна Саша съвсем искрено. — Предпочитам да съм тук.
Както и очакваше, отговорът й мигом се разпространи и никой друг не се поинтересува, какво прави на училище. Малко преди математиката Аманда дойде да я попита как е Брет.
— Предполагам, че е добре. Май не съм говорила с него, откакто баща му почина.
— Защо?
Саша започваше да се дразни от непонятното заслепение на Аманда по лишения от душа убиец, така че отговорът й прозвуча малко остро:
— Защото не мога да го гледам.
— Не ти ли е жал за него, че баща му почина?
— О, жал ми е — въздъхна Саша. — Жал ми е за цялото им семейство.
Аманда си отиде на чина.
Беше петък и докато пътуваха към планината след училище, Джакс предложи:
— Дай да не мислим за училище, нито за Шрайвър или за каквото и да било друго, а да си прекараме добре уикенда.
— Звучи примамливо — усмихна се Саша. — Ти какво ще кажеш, Броуди?
От задната седалка се чу някакво мърморене, което подозрително наподобяваше на нещо от „Стар Трек“.
— Мили боже — възкликна Джакс.
— Какво има? — попита тя.
— Броуди е хлътнал по Джени Браун, което е в разрез с правилата на Лумините. Забранено им е да се навъртат около хората точно по тази причина. Привържат ли се, трудно го преодоляват. Сигурно десет години ще страда по нея и няма да погледне нито едно от момичетата в планината, защото ще е обсебен от мисълта за Джени.
Саша хвърли поглед към Броуди, който зяпаше през прозореца, очевидно глух за всичко.
— А не може ли Джени да стане Лумина? — обърна се тя към Джакс.
— Няма нужните качества. Трябва да притежава божествено начало. Трудно ми е да го обясня, но ако го има, веднага ти става ясно.
— Може пък Броуди да вижда нещо, което ти убягва.
Джакс надникна в огледалото за обратно виждане и въздъхна.
— Дано. Ще проверя, но не му казвай.
— Та той те чува.
— Ами. Сложил си е слушалките.
Стигнаха къщата и през остатъка от следобеда ядоха курабии и гледаха „Шесто чувство“ с Матилда и Ханс, които не спряха да се смеят. А вечерта Саша разгроми Джакс на „Убиец на демони“.
В събота я заведе на ски. Саша се зарадва колко по-добре се справяше от предния път.
— Явно заради наченките на Мефисто в мен — заяви тя, когато слязоха от лифта при Ревелейшън Боул, където бяха пистите за напреднали.
— По-скоро заради професионалния ми инструктаж — възрази Джакс и я изпревари.
Тя се спусна да го гони и едва по средата на черната писта осъзна, че лети по почти вертикален склон.
Вечерта Зий й посвири на пианото и Саша се разплака от възторг.
В неделя Джакс я поведе на официална обиколка на планината, конюшните, работилницата за мотори на Феникс, спортната зала в бившата мандра, учебните стаи в сградата от розов гранит, и накрая — една от къщичките на Лумините. Вътре живееше мила закръглена стара дама на име Танси с вид на най-добрата баба на света. А къщурката бе като извадена от приказка на Дисни, мъничка, старомодна и очарователна, отвън боядисана в меко синьо, а отвътре в маслено жълто.
— Чудно си живея тук, в планината — подхвана Танси с тежък южняшки акцент, — но понякога ми домъчнява за Чарлстън и Денис винаги ми угажда. Отиваме във Вермонт и хапваме скариди с булгур, а после се разхождаме на брега на океана. Обичаш ли океана?
Саша кимна.
— Израснала съм в Сан Франциско и Оукланд.
— Тихият океан е приятен, милинка, но в Атлантическия можеш и да поплуваш. Защо не дойдеш с нас следващия път? Ще ти харесат скаридите с булгур.