— Готово ли е копието?
— Андре го приключи в петък вечерта и оттогава съхне. Канех се да се свържа с Ерикс довечера, да му кажа, че сме я намерили и да питам каква точно услуга има предвид. Не че му вярваме, че действително ще предложи услуга, нито пък ни пука. Така или иначе е само повод да го забаламосаме, така че хората му да не погнат Саша. До утре сутринта трябва да е у него.
— Вече няма никакво значение.
— Защо? Какво е станало?
— Разбрал е, че Саша е Анаво.
Настъпи мълчание, после брат му попита:
— Как?
Джакс затвори очи и гневът отново го заля. — Катя я е издала.
Обратният път към къщата бе кошмарен, никой не продумваше. Джакс така се беше вцепенил, че Саша имаше чувството, че той всеки момент ще се пръсне. Броуди зяпаше през задния прозорец, а Саша гледаше шосето отпред, което ставаше все по-трудно, понеже валеше на парцали. По височините бе започнало да се сипе още сутринта, не беше спирало целия ден, а сега вятърът навяваше гигантски преспи до къщи и дувари.
Интересно как изобщо успяваше да се ориентира през мъглите. В комбинация със снега видимостта бе нулева.
Когато най-после стигнаха къщата, Дякон отвори вратата и задържа огромен чадър над главата й, докато стигне до входа. Матилда я чакаше вътре, зацъка тревожно с език, следвайки я по стълбите и дългите виещи се коридори до стаята. Беше й приготвила горещо какао, беше запалила буен огън в камината и заразпитва как е минал денят й. Саша отвръщаше, без да се замисля, без дори да се вслушва във въпросите, мислите й се въртяха само около Джакс и бурната му реакция на писмото от майка й. Та нали още от самото начало си знаеше, че един ден Саша ще си тръгне? Не се беше отмятала от решението си, така че защо ли се бе разстроил чак толкова? Може би защото датата наближаваше, а и самолетните билети го бяха подсетили, че времето им изтича.
— Винаги си казвам право, каквото мисля, та ще ме извиняваш, ама ти се чудя как спокойно приемаш, че си тръгваш.
Саша отклони поглед от огъня и премигна срещу Матилда.
— Решила си, значи. Ще оставиш Господаря Джакс и братята му и ще си се върнеш към предишния си живот.
— Трябва да се върна при майка ми. Това със сигурност го разбираш. Нали си тук вече повече от век, защото са ти отнели дъщерята.
— Пий си какаото, душичке. — Матилда вдигна палтото й и го закачи в малкия дрешник, после приглади завивките, които и без това бяха изпънати по конец. — Знам, че нощем идва тук и спи при теб. Ама знам и че е джентълмен. Хем е дете на Ада, тъмнината го тегли и го яде непрестанно, но идва при теб и се грижи за теб, без да те докосне, както мъж докосва жената.
— Откъде знаеш?
— Грижа се за тия момчета от много, много години. Знам им желанията, а Джакс е напрегнат като тетива на лък. — Тя изтупа някакви невидими прашинки от леглото. — Но така и ще продължава, понеже си знае, че докосне ли те, ще трябва да останеш тук завинаги, а му се иска да останеш от обич към него.
— Знам това.
Матилда отиде до камината и разръчка цепениците.
— Още си дете и не знаеш нищо нито за любовта, нито за мъжете. Само каквото си видяла на кино или по телевизията, а това са измишльотини. — Тя най-после спря да шета и седна от другата страна на камината, а дългите й поли прошумоляха. — Пий си какаото, госпожице Саша, за да се стоплиш. След малко ще ти донеса и пресни овесени курабии.
Саша отпи от какаото само заради нея, макар никак да не й беше до него, а и коремът започваше да я присвива.
— А зървала ли си оназ малка кутийка, дето я пази, с реликвите от майка му?
Саша кимна.
— Има си и друга, от вчера. Снощи, докато ти си гледаше твоето предаване по телевизията, той излезе и се върна с кутия като сърце. А аз съм любопитна жена, винаги си пъхам носа навсякъде, та преди малко отидох и надникнах. — Матилда протегна ръка с дланта нагоре. Саша се наведе и видя пръстен. Мъжки пръстен. До болка познат.
— Давай, де — подкани я икономката. — Вземи го, разгледай го и ще видиш, че е точно това, дето си мислиш. Пръстенът на татко ти, нали така?
Саша го вдигна и погледна надписа по вътрешния ръб, на руски, така изтъркан, че трудно се четеше: „Моето сърце, моят живот — А.“ Беше подарък от последния цар на съпругата му, Александра. Прадядото на баща й бе руски граф, който избягал по време на революцията и заминал в изгнание в Париж, като взел със себе си някои от вещите на царя, да ги пази, с надеждата, че един ден ще се завърне в Русия и ще върне и тях. Естествено така и не се върнал и с течение на годините продал вещите, една по една, за да изкара пари за семейството си. Най-младият от оцелелите му синове напуснал Париж и заминал за Америка, като взел последните предмети със себе си и продал, каквото можел, за да купи земя в Минесота. Пръстена запазил и го предал на сина си, а той пък на своя син, а сега Саша го държеше в ръката си, защото майка й го бе продала на някакъв колекционер. А колекционерът беше Джакс.