Тя вдигна глава и погледна Матилда през мокрите си ресници.
— Изпрати един от руските Лумини да го купи от нея. Плати й достатъчно, за да може да набави всичко, дето е нужно, за да бъдеш с нея.
— Откъде знаеш всичко това, Матилда?
— Че нали аз приготвих багажа на Борис и той ми разказа защо ще ходи до Русия. Върна се снощи и Джакс излезе да купи кутията. Ще ти го даде, когато си тръгваш, за да го пазиш за сина си. — Матилда избърса очи с крайчето на престилката си. — Така иска да те обича, ама не знае как, мисли си, че не може, затова прави разни неща, дето да те зарадват, с надеждата, че ще го заобичаш. Знае, че ще си тръгнеш, но все се надява… о, как само се надява!
Саша й подаде пръстена и надигна чашата, за да изпие последната глътка, по-скоро в опит да прикрие паниката си, отколкото от желание да пие каквото и да било. Постави чашата на малката масичка и се изправи, опитвайки се да запази самообладание. Искаше да отвори лаптопа и да пише на майка си, че е получила билетите, макар да не бе съвсем сигурна дали ще ги използва. От известно време не беше сигурна за нищо.
Единственото стабилно нещо, откакто животът й се беше обърнал надолу с главата, бе Джакс. Независимо какво се случваше и какви ужасни, страшни и мрачни неща се случваха — той беше до нея. Правеше го несъзнателно, по силата на някакъв инстинкт, който му бе присъщ като дишането. Това ли беше любовта? Да бъдеш до някого независимо какво ти струва? Колкото повече време прекарваше с нея и колкото повече се привързваха — дотолкова, че да не могат да спят поотделно — толкова по-трудно щеше да му бъде, когато тя си заминеше. Но въпреки това, никога не й обърна гръб, никога не я отблъсна.
Тя направи една крачка и стаята рязко се завъртя.
— Матилда, нещо не ми е добре.
Икономката мигом се засуети около нея, поведе я към леглото и захвана да съблича дрехите й. Когато се озова под завивките, Саша беше убедена, че е пипнала нещо отвратително. Последното, което видя, бяха тревожните очи на Матилда.
— Спи ли?
Матилда кимна и сви устни.
— Лошо постъпих, Господарю Джакс. Лошо, непростимо. Бедното агънце ми повярва и всичко си изпи.
— Няма и да разбере. Ще се събуди по-късно довечера и ще реши, че нещо й е прилошало.
— Дано. Хич не ми е по вкуса да върша такива неща, да лъжа и да мамя, ама реших, че вие си знаете най-добре.
Матилда се изниза от стаята и Кий отново замърмори:
— Не разбирам защо просто не й кажеш. Така или иначе ще разбере. Трябва да разбере. Така само отлагаш неизбежното.
— Опитва се да спечели време — намеси се Феникс. — Помисли само колко ще е различно, ако остане, защото иска, а не защото й се налага.
— Това, което иска, вече е без значение. Не е длъжна да приема безсмъртието, но няма начин и да не остане в планината. И си мисля, че би предпочела да знае. Рано или късно трябва да разбере, че Катя си е продала душата. Ще вземе да се изпусне за пътуването на Мелани до Кий Уест и да ни провали целия план за следващата седмица. Заповядвам ти да й кажеш веднага щом се върнем от акцията довечера.
Кий просто не схващаше. Всъщност никой от братята му не схващаше. Освен Феникс, защото, както се бе досетила Саша, беше различен. Но Джакс имаше дълг към братята си, към мисията за елиминирането на петдесет и петима Ския, която приближаваше неумолимо. Така че той кимна.
— Ще й кажа.
Телефонът й иззвъня с мелодия на Augustana9, която бе избрала за случайни обаждания от хора извън списъка на познатите й. Съвсем замаяна, с чувството, че някой е натъпкал устата й с памук, Саша изпълзя от леглото, добра се до раницата си и затършува за телефона. Гласът й прозвуча като на петдесетгодишна пушачка на по четиридесет на ден. Отсреща се обади Брет:
— Къде си?
О, господи, затова ли се измъкна от леглото си?
— У една приятелка и отговорът е все така отрицателен. Крис не може да дойде при мен. Майка ти да вземе да се стегне. Тим още не е изстинал.