Да се тътри след този невероятно готин тип, очевидно майстор скиор, беше почти толкова унизително, колкото и да се моли да я пуснат на лифта. Но той я чакаше, усмихваше се и се държеше безкрайно дружелюбно.
Когато успя да се изравни с него, момчето кимна одобрително.
— Ще се справиш, не се притеснявай. — Усмихна се. — Казвам се Аякс Декианос. Но всички ми казват Джакс.
— Саша Аненкова. Приятно ми е. — Усети уханието на канела като от горещ чай с подправки, топло и успокояващо. Защо ли миришеше толкова прекрасно? И нима бе възможно човек да изглежда така божествено?
Стресна се, като усети, че и той се е втренчил в нея, а усмивката му се бе стопила.
— Саша — промълви той. — Колко красиво!
За името й ли говореше? Или за нея самата?
— Доста необичайно име имаш — Аякс. А и фамилията ти, Декианос — гръцко ли е?
Той кимна.
— Но не съм грък. Мелез съм, откъдето и да ме погледнеш.
— В Телюрайдли живееш, или си дошъл да покараш?
— Отскоро съм тук, ще живея при баща ми, докато не завърша през май. Преди ходех в пансион в Англия, но ме изритаха, понеже си показах задника пред кралицата.
Англия значи! Това обясняваше акцента. Стори й се, че ъгълчето на устата му леко потрепва.
— Продължавай.
Той се ухили широко, разкривайки съвършено бели зъби.
— Е, добре, не го направих, но истината е далеч по-скучна.
— Дай да чуя.
— Реших да си се прибера у дома и да прекарам малко време със стареца, преди да замина в колежа. Ами ти? Май не си дошла в Телюрайд да караш ски.
— Доста си наблюдателен. — И двамата се разсмяха. — Известно време ще живея при леля ми и вуйчо ми, защото мама… — Не й се искаше да обяснява, затова излъга. — Мама е извън страната по работа.
— И ще ходиш на училище в Телюрайд?
— Точно така.
— Супер. Значи вече познавам един човек. — После посочи напред с щеката си и каза: — Хайде, ще те науча да караш. За нула време ще свикнеш.
И още как! А после можеше да спретне и космическа совалка с голи ръце.
— Успех тогава!
— Е, хайде, не бъди толкова песимистично настроена. Имаш идеалната структура за скиор.
— Така ли?
— Ама да. Имаш си два крака и две ръце.
— Ти на умник ли се правиш?
Отново тази усмивка.
— По-добре, отколкото на тъпак.
Той се плъзна напред и я изчака да го настигне, а после й обясни къде е сбъркала и кое движение е било правилно — не че бяха много.
В продължение на един болезнен половин час я учеше да се спуска по зелената писта, а при първия равен участък я хвана за ръка и я заведе до един паднал дънер сред дърветата, които обрамчваха пистата. Саша свали ските и охотно седна, а той се настани до нея.
— Ето, видя ли — каза й с широка усмивка. — Не беше толкова страшно, нали?
— Много си готин, но няма да те лъжа — предпочитам да се явя на изпит по математика, отколкото да карам още дори сантиметър.
— Толкова ли е зле?
— Колко има до долу?
— Горе-долу колкото сме минали до сега.
Чувстваше се скапана.
— От чисто любопитство, ако не се влачех с теб, за колко време щеше да се спуснеш от върха до долу?
— По тази писта ли? — Очите му светнаха палаво. — Десет минути. Може би осем, ако не валеше сняг.
Саша изпъшка.
— Ужасно съжалявам. И ужасно се срамувам.
— Всичко е наред и е излишно да се срамуваш. Както казах, хората постоянно бъркат лифта.
— Всъщност не съм сбъркала лифта. Дойдох с братовчед ми Брет. Обеща да ме научи да карам и ме качи на лифта, ама после ме заряза.
— Не знае ли, че не можеш да караш?
— Видя една готина мацка и моментално ме забрави.
Джакс се приведе напред, подпря лакти на коленете си и се загледа към пистата и скиорите.
— Гледай сега каква е тайната на карането. Трябва да се отпуснеш, да се успокоиш и да не се стягаш. Огледай се, почувствай планината, снега, наслаждавай се на вятъра в лицето. Ще има да падаш, вярно, но ако се случи, просто се остави на гравитацията. Недей да се бориш. — Той се обърна и я погледна със сериозно изражение. — Как ти звучи?
— Ще опитам.
— Чудесно. — Джакс измъкна малко плоско шишенце от джоба си, отвинти капачката и отпи, преди да й го подаде.
— Алкохолът не ми понася. Веднъж опитах, хем съвсем малко, и после цяла нощ прегръщах тоалетната чиния.