— Не разбирам защо поиска да те целуна, но много се радвам, че го направи.
Саша въздъхна, пое дълбоко от аромата му и неохотно си призна, че се бе надявала да остане разочарована, да реши, че в целувката няма нищо специално, че само така й се е сторило, защото й е било за първи път.
Но всъщност копнееше това да не свършва никога.
— Разкажи ми кой си, Джакс.
— Страх ли те е?
Той имаше най-странните очи на света, умееше да лекува с докосване и да изтрива спомени, но нито за миг, откакто го бе срещнала горе при лифта, не бе изпитала страх. Напротив. Присъствието му през последните няколко часа бе събудило бледата надежда, че може би не всичко на тоя свят е ужасно.
— Не отговаряш. Може би все пак се страхуваш.
— Не. Трябва ли?
Той я целуна по косата.
— Никога, Саша. Никога, никога не се страхувай от мен.
— Случвало ли се е и друг път? Да не успееш да изтриеш спомените на някого?
— Ти си първата. Но всъщност, ако трябва да съм честен, не ми се налага често да го правя. Оправих ти крака, за да не започваш училище в гипс. А те целунах, защото ми се искаше, очилата си свалих, за да виждам очите ти по-добре. Не знам защо не успях да те накарам да забравиш, но се кълна, че никога повече няма да опитвам.
Ужасно й се искаше да му повярва.
— Май е най-добре да те пусна и да си вървя.
Устните му се плъзнаха по лицето й, целувайки челото, носа и слепоочията.
— Да, така ще е най-добре.
Тя не помръдна.
Стояха прегърнати, притиснати един в друг, заслушани в свирещия сред клоните на боровете вятър, сред снега, който меко се сипеше. Беше един от онези мигове, които нямаше да забрави цял живот.
Джакс наклони глава и приближи устни до ухото й.
— Бягай, Саша. Ако можеш, бягай, сякаш те гони дяволът, и не се обръщай назад.
— Не искам да бягам — прошепна тя задъхано.
Той отново я целуна, притисна я толкова силно, че петите й се отлепиха от земята. Усещаше отчаянието му, осъзнаваше, че това, което се случва, не е нормалната емоция между момче и момиче. Това я плашеше и същевременно се чувстваше толкова жива, толкова будна, сетивата й бяха изострени за всичко наоколо — вика на птица над главите им, тихото проскърцване на снега под краката им, извивката на тялото му под дланите й, вкуса на устните му, дори топлината на дъха му.
А когато Джакс вдигна глава и се вгледа в очите й, почувства, че буквално се дави в емоциите, които я заливаха. Очите му я караха да се чувства като друг човек, сякаш знаеше неща, които бе невъзможно да знае.
— Не побягна. Това значи ли, че ще ми дадеш шанс?
— Ако ти дам, ще ми обясниш ли кой си? Защо очите ти са толкова странни?
— Ще обясня. — Той я пусна и отстъпи назад. — Дай ми една седмица и ще ти обясня каквото искаш.
Част от нея искаше да знае още на мига. А другата изобщо не искаше да знае. Но все пак кимна.
— И ще ми кажеш откъде знаеш за Анаво?
Той се наведе да си вземе очилата и ги сложи отново.
— Всичко ще ти кажа.
Докато се взираха един в друг, ужасяващ писък раздра въздуха и Саша подскочи.
— Май… някой падна.
С помръкнало изражение Джакс кимна към пистата.
— Да вървим.
Десет минути по-късно, когато стигнаха базата, пред ниските сгради на планинското селище вече се тълпяха хора. Саша се приближи към групичката и попита някаква жена какво се е случило.
— Някой е паднал от Дяволския рид. От спасителната служба току-що се обадиха, че момичето си е счупило врата.
По гръбнака й пролази тръпка на ужасяващо предчувствие.
— Кое момиче?
— Ученичка от гимназията в Телюрайд. Райли О’Брайън. Такова мило, прекрасно дете. Голяма трагедия.
Зад гърба на Саша се чу познат глас и тя се обърна тъкмо когато Брет и Ист спряха на няколко метра от тях. Хилеха се и Саша изтръпна, когато се поздравиха с юмруци.
— Какво има? — обади се Джакс. — Познаваше ли я?
Саша се обърна, наведе се към него и прошепна.
— Не, но точно заради нея ме заразя братовчед ми. Хукна да я гони, а тя все поглеждаше назад, сякаш я беше страх. А виж го сега. Смее се.
— И мислиш, че има нещо общо с падането?
Саша се вгледа в огледалните му очила, в собственото си изкривено отражение.