— Друг път — обади се онзи с брадичката. — Ще трябва да се върнеш друг път. Освен това не можеш просто да я вземеш.
Той се намръщи.
— Защо не?
— Защото трябва сама да пожелае. Свободната воля, братле. Не можеш да се гъбаркаш със свободната воля. Нали знаеш.
— Но аз улових миризмата й. Значи е моя.
Саша примигна.
— Извинявай… какво?
— Аз съм Мефисто, ти си Анаво. Тъй като аз улових миризмата ти, значи си предопределена за мен.
Той сериозно ли говореше? Как така ще е предопределена за човек от Ада? Ако изобщо съществуваше съдба, то щеше да й се падне кротък, интелигентен тип, който в никакъв случай нямаше да надвишава метър и осемдесет и едва ли щеше да има толкова черна коса и лице, от което не можеш да откъснеш очи. И трябваше да е православен. Или привърженик на епископалната църква. Може би дори евреин. Но не и пришълец от пъкъла.
— Може и да е предопределена за теб — продължи онзи с брадичката, — но на тая планета има над три милиарда мъже и тя има право да си избере, когото си поиска. Възможно е да избере теб. Но е малко вероятно.
— Напомни ми да ти сритам задника, като се приберем.
Саша погледна прекрасното му лице, а после и другите, наредени в полукръг зад гърба му.
— Искаш да кажеш, че… искаш да… ако тръгна с теб, в Ада ли ще отидем? Истинският?
Джакс се усмихна. Имаше великолепна усмивка.
— Не живеем в Ада. Домът ни е в Колорадо.
— Хайде, Джакс. Изтривай й паметта и да вървим.
— Наистина ли можеш да ми изтриеш паметта? — Саша отново изпадна в паника.
— Само спомена за мен. За нас. Ще помниш всичко до момента, в който Гарваните замръзват.
— А защо да не си спомням и за теб?
— Защото не искам. Ако изобщо имам някакъв шанс с теб, ще трябва да се пробвам като обикновен човек — той кимна към Гарваните и братята си. — А това тук не е обикновена ситуация.
— Джакс, млъквай вече и я приспивай, преди да са се събудили.
— По дяволите, Феникс, не мога да я оставя! Ами ако след това не успея да я открия? Ами ако умре, преди да съм се върнал?
— Ще трябва да поемеш риска.
На лицето му се изписаха гняв и отчаяние.
— Имаш ли си приятел?
В най-смелите й мечти Тайлър Хъдсън я канеше на среща и двамата се влюбваха до полуда. Но в действителност… тя поклати глава.
— Тоест, когато се върна, макар че няма да ме помниш, мислиш ли… би ли… — Той млъкна и преглътна. — Ако си убедена, че съм най-обикновен човек, и те поканя на среща, би ли се съгласила?
Звучеше ужасно сериозно, направо притеснен, че може да му откаже. Невероятно, че човек като него би могъл да изпитва и най-бегло съмнение в себе си.
— Със сигурност ще се съглася, но защо мислиш, че няма да се съглася и сега?
Джакс отстъпи назад с напрегнато изражение.
— Да не искаш да кажеш, че би излязла с мен, макар да знаеш какъв съм?
Тя се поколеба за миг, понеже не искаше да лъже, а не бе съвсем сигурна каква е истината.
— Не — отвърна той вместо нея. — Няма да се съгласиш. От всичките три милиарда мъже, защо ще избереш мен? Та аз съм чудовище.
— Вероятно така или иначе няма да си допаднем, та всъщност е без значение.
— Но аз вече те харесвам, така че всичко зависи от теб.
— Как така ме харесваш? Та ти изобщо не ме познаваш!
— Знам достатъчно. — Той се замисли за миг, после продължи. — Кое е най-неустоимото нещо, което би могъл да ти каже един мъж?
— Не знам. Никой не ми е говорил такива неща, а и никога не съм срещала истински неустоим мъж. — Макар че ако Джакс бе обикновено момче, трудно щеше да му устои. Беше красив, с копринени черни коси, съвършено лице, висок и широкоплещест, някак изискан. Но тези очи. Толкова тъмни. И макар да не можеше да обясни защо й напомняха за Ада, надникнеше ли в тях, съзнанието й политаше към места, където никога не бе ходила. Тя отметна коси и се втренчи в гърдите му.
— Какво толкова специално има в това, че съм Анаво?
Гласът му бе толкова глух и тих, че се наложи да напрегне слух, за да го чуе.
— Нашият баща е Мефистофел, тъмен ангел, който е подчинен пряко на Луцифер. Това ни прави синове на Ада. Само момиче с чиста душа би могло да обича някого от Ада. Ако беше обикновено момиче, щеше да припаднеш или да избягаш с писъци.
— А защо аз? Защо не някоя друга Анаво?
— Няма други. Поне доколкото знаем. За цели хиляда години успяхме да открием само една и тя… ами тя…