Тичайки, Грант даде разпорежданията си на работниците, които вече бяха образували една малка пожарникарска бригада.
— Съберете хора да угасят крайните конюшни и други, които да изведат конете на ливадите!
Някъде дълбоко в съзнанието му се прокрадна една мисъл. Защо бяха залостени всички прозорци и врати, освен тези на сеновала. Като се приближи, той видя няколко работника да се опитват да отлостят вратите, но опитите им се оказаха напразни.
— Шефе! Вратите са залостени!
— Отвътре ли? — попита той задъхано, като се наведе, за да ги огледа отблизо.
— Едва ли. Нещо е пъхнато под тях. Твърде навътре и твърде голямо, за да го измъкнем!
Докато работникът говореше, един друг, задъхан от тичане, донесе няколко железни лоста. Всички заедно се опитаха да отворят вратите. От вътрешната страна се чуваше ужасеното цвилене на жребците. Огнената стихия на пламъците бучеше и обхващаше жадно сухото дърво и сеното.
— Да опитаме ли страничните врати? — предложи някой.
Грант поклати глава.
— Вече не можем да спрем огъня, а шансовете ни да намерим отвор са нищожни. Изгубихме ценно време, а се нуждаем от достъп към главния коридор. Това е единствената ни надежда да спасим възможно най-много коне.
— А задните врати?
— Залостени — отвърна мрачно Кланси. — Четири момчета се опитват да ги отворят.
Те продължаваха да разбиват с лоста вратата, когато изведнъж Арън дотърча с лице, изкривено от тревога.
— Мисис Аманда прибра ли се вкъщи? — извика той. — Тя не е вътре, нали?
Грант усети как сърцето му спря. Ужасен, той се взря в ковача.
— Аманда? — попита той глупаво.
Арън кимна тъжно.
— Тя отиде да заведе Претендента в конюшнята, след като му поставих нова подкова.
Сърцето на Грант щеше да изхвръкне от гърдите му. Преди да проговори, Тими дотича иззад ъгъла на горящия обор, като викаше и пищеше неразбираемо, а малкото му лице беше изцапано и обляно в сълзи. Най-накрая всички чуха неясно казаните думи:
— Мисис Манди е там! Опитва се да спаси конете!
Обезумял, Грант отново поднови усилията си да отвори вратата. Тед се присъедини към него и работниците, като донесе брадви, с които да разцепят дебелото дърво. Сред воя на бушуващия огън той извика на Грант:
— Не видях Аманда в къщата!
— Тя е вътре! — извика Грант в отговор и гласът му секна при мисълта, какво преживява жена му в този момент. Защо не беше избягала с Тими? Защо рискуваше живота си, за да спаси жребците, независимо от това колко ценни бяха те? Не знаеше ли какво значеше тя за него? Как я обожаваше?
Тогава друга мисъл нахлу в главата му, още по-отчайваща. Ами ако Аманда загинеше в този огън, тя щеше да умре, без да го е чула да й казва колко много я обича. Само заради своите постоянни съмнения, заради тъпата си упоритост той никога не й беше казвал това, което тя искаше да чуе. Той знаеше, че тя искаше да го чуе, но го таеше в себе си. Тук, в този момент, в своята безпомощност той се чудеше дали някога ще има възможността да й го каже, да я прегърне отново, да види отново големите й сини очи и да й каже, че я обича.
Тед отново привлече вниманието му.
— Грант! — изкрещя той, като сочеше към един мъж, който стоеше на разстояние от тях. — Това не е ли Дел Ъркъл? Не ми ли каза, че си го изгонил?
Вцепенен, обезумял от страх за Аманда, Грант погледна към брат си и се опита да разбере какво му говори. Като се намръщи, той кимна.
— Да, изгоних го. Какво, по дяволите, прави тук?
Сигурно беше, че Ъркъл не е тук, за да им помогне да загасят пожара. Той по-скоро гледаше към горящия обор с див възторг и на лицето му се беше запечатала зла усмивка. Грант веднага забрави за Ъркъл, като отново се захвана с опитите да спаси Аманда. Но тъй като Тед продължаваше да гледа към Ъркъл, той се обърна към него и чудовищно се изсмя. Тед би заложил отиването си в Уест Пойнт за това, че Ъркъл беше виновен за подпалването, за залостването на вратите, когато Аманда и конете бяха вътре, а и за повече от другите нещастия, които бяха сполетели „Мисти Вали“ през последните няколко месеца.
Тед се втурна към него. Замаян от последното си деяние, Ъркъл изобщо не го видя. Чак когато мускулестото му тяло се стовари върху него и го събори на земята, Ъркъл разбра, че са го открили. Двамата мъже се сборичкаха и най-накрая Ъркъл се предаде, макар и не твърде лесно.
— Тоз път наистина ти го върнах, нали? — каза той демонично, като в очите му се четеше лудост. — И си отмъстих не само на конете, а също и на оная кучка! — силното кроше на Тед го накара да млъкне.