В този момент вратите на обора поддадоха и се отвориха. Навън изригнаха пламъци и пушек, като се озъбиха злобно на всички, които искаха да влязат, и ги накараха да отстъпят пред разбушувалия се огън.
Като закри с ръце лицето си, Грант пристъпи напред с явното намерение да влезе в горящия обор, с единственото желание да спаси любимата си, жената, която държеше неговото щастие в ръцете си. Няколко човека го хванаха и го издърпаха, макар че той вилнееше и се бореше да се освободи. Очите му бяха замъглени от сълзи, когато видя как целият обор потрепери, сякаш някаква гигантска ръка го беше разтърсила, и след това покривът се стовари и всичко се превърна в едни горящи отломки.
Грант изкрещя и писъкът му се сля с този на изгарящите коне.
— Неее!
Той се бореше като луд да се освободи от ръцете на тези, които го държаха, докато най-накрая шокът надделя и той се предаде.
Отпусна глава на гърдите си и се разтърси от плач. Беше изгубил Аманда, преди изобщо да беше осъзнал каква чудесна жена е тя. Дамата, която винаги е била. Магьосницата, която му беше дала любов, която беше възвърнала смеха в скучния му, самодоволен живот.
Тед беше този, който извади Грант от мъката и вцепенението му. Приближи се към него и подаде в треперещите му ръце неподвижното, почерняло от пушека тяло на Аманда.
— Намерих я на ливадата отстрани на обора, заедно с конете и с онова смешно малко пате, което я пазеше.
Като не можеше да повярва, че му се предоставя още едни шанс, точно когато животът му изглеждаше толкова празен, Грант едва намери сили да попита, като не откъсваше от Аманда замъглените си от сълзи очи:
— Тя… тя жива ли е?
— Да, слава богу!
Като чуха това, всички въздъхнаха облекчено, но най-вече безкрайно благодарният съпруг, който държеше жена си толкова близо до сърцето си.
— Не мисля, че е ранена, Грант. Просто е припаднала от пушека, който е вдишвала. Вече изпратих да извикат лекар, а също така и шерифа. Между другото, Ъркъл е виновният и сега, след като го приберат, всичко ще се оправи.
Като една окъсана Спяща красавица, Аманда леко се размърда в ръцете на Грант. Тя дрезгаво се изкашля и бавно отвори очи. Погледът й се замъгли от това, че видя толкова наблизо пленителните му зелени очи.
Когато започна да се осъзнава, тя попита дрезгаво:
— Конете?
— За бога, Аманда! Забрави за проклетите коне! — извика той, като я разтърси леко и я притисна по-силно към себе си. — Щеше да се опечеш жива! Направо се побърках, полудях от тревога, толкова отчаяно исках да те открия! Когато покривът рухна, бях сигурен, че съм те изгубил завинаги, и исках да умра заедно с теб! Никога не ме плаши по този начин! Кълна се, няма да мога да го преживея.
— Спасих повечето от конете — каза тя, все още не асимилирала думите му.
— Изобщо не ме интересува — отвърна той и я понесе към къщата. Не искаше да я остави нито за миг сама. — Ти си единственото нещо, което има някакво значение за мен. Единственото нещо, което осмисля живота ми. Обичам те — каза той тихо, но казаното можеше да се прочете и в очите му. — Обичам всичко у теб, като започнеш от гарвановочерната ти коса и острия ти език и стигнеш до невероятно възбуждащите ти пръстчета на краката.
Тя му отвърна с усмивка, която изглеждаше невероятно бледа на фона на мръсното й лице.
— О, Грант! Не можеш да си представиш колко съм щастлива да чуя това! Сега вече мога да ти кажа за бебето.
Той забави крачка и беше толкова шокиран, че щеше да я изтърве от изненада.
— Какво бебе?
— Това, което ще имаме следващата пролет, предполагам, когато ще се провежда дербито — тя се засмя, защото изпита истинска наслада от учудената му гримаса.
Изкривената му усмивка й подсказа колко се зарадва на новината.
— Ах, ти, моя лейди! Ти наистина знаеш как да поднасяш изненади! Като дойде лекарят, ще го накарам да те прегледа.
Тя кимна и се съгласи, след това каза колебливо:
— Грант, ти току-що ме нарече „лейди“.
— Сигурна ли си, че си чула добре? — подразни я той.
— Напълно.
— И аз.
Беше първата събота на месец юни, 1879 година. Хиподрумът гъмжеше от развълнувани зрители, които искаха да видят конните надбягвания в Белмонт Стейкс. Измежду тях, седнали на редовете, определени за притежателите на коне, бяха Аманда, Грант Гарднър и всички останали от семейството. Бетси беше там, а също и Тед, който беше си дошъл за уикенда от Уест Пойнт. Предстоящото му завършване на академията щеше да бъде последвано от дългоочакваната от Бетси сватба.
Чалмърс също беше там, като изпълняваше едновременно две роли — на придружител на Бетси и на бавачка на младия Даниел Харолд Гарднър, който беше на две годинки. Дани беше красиво, кипящо от енергия момченце, с тъмна коса и палава усмивка, която грееше под сините му очи. В момента той се въртеше, седнал на коленете на баща си, крещеше от удоволствие и се опитваше наведнъж да види всичко.