— Пади! — той извика високо. — Искам Пади.
— Пади е зает, Дани — отговори Грант, като друскаше момчето на коленете си. — Всеки момент състезанието ще започне и ще го видиш как язди Тайнствената лейди. Мълчи и гледай.
Тригодишната кобила беше гордостта на „Мисти Вали“. Както Аманда се надяваше, тя се оказа една от най-добрите породисти кобили, отгледани някога във фермата. С дългите си, елегантни крака тя съвсем лесно беше изпреварила всички други участници в тазгодишното дерби в Кентъки, а същото се повтори и преди две седмици в Прийкнес. Ако спечелеше и днес, те щяха да са победители в трите най-големи състезания в страната и кобилата щеше да получи заслуженото си място в историята на конния спорт.
Това би означавало върховно постижение и Аманда за нищо на света не би пропуснала състезанието — нещо, което беше очевидно, като се има предвид, че беше бременна в деветия месец, коремът й беше надут, сякаш щеше да се пръсне, но въпреки всичко беше дошла. Грант беше се опитал да я разубеди да не предприема това пътуване, защото всеки момент можеше да роди, но усилията му се оказаха безплодни. Сега, когато усети болки в кръста, на Аманда й се прииска да беше се вслушала в съвета му поне този път.
Макар че мисис Лелен беше направила всичко възможно, за да прикрие състоянието й, Аманда приличаше на узряла тиква. Тя изобщо нямаше талия и не си беше виждала краката от седмици, защото коремът й винаги вървеше пред нея.
Но това нямаше да продължи още много, изплаши се Аманда. Кръстът я болеше от сутринта, а сега на обезпокояващо кратки интервали тя получаваше болки в корема. Ако не грешеше, раждането вече беше започнало. Обаче събитието на деня също щеше да започне след няколко минути и тя не искаше да безпокои Грант точно сега. В края на краищата, само след четвърт час или щяха да спечелят, или да загубят. Със сигурност и тя, и бебето можеха да изчакат още малко.
Грант я погледна, тя му отвърна със спокоен поглед и му се усмихна, като стискаше зъби и се опитваше да не се издаде при поредната болка.
— Ще победим, скъпа — предсказа той, като погали ръката й. — Усещам го!
— Знам — отговори му тя малко задъхано. — И аз! За бога! И аз!
Конете и жокеите се събираха зад стартовата линия. Тайнствената лейди беше на добра позиция, трета от вътрешната страна, и яркозелените дрехи на Пади блестяха на слънцето. След сигнала конете се втурнаха по хиподрума. Развълнуваната тълпа скокна като един на крака.
Аманда също се опита да стане, но веднага щом успя, водата й се изля и протече надолу по чорапите й, по обувките й и образува локвичка.
— О, не! Не сега! — изстена тя, но никой не чу вика й поради шума от състезанието. Като се хвана за парапета пред себе си, тя отново се отпусна в стола, тъй като острата болка направо я повали. Аманда чуваше приглушено виковете на зрителите и единствено успя да види как след няколко минути Пади и Тайнствената лейди прекосиха финиша с цяла дължина преднина пред другите.
Триумфалната усмивка на лицето на Грант й подсказа, че наистина са спечелили. Той започна да хвърля Дани във въздуха, като го хващаше и притискаше плътно до себе си. Когато се обърна към нея, все още се усмихваше.
— Е, мисис Гарднър, мислите ли, че можете да се довлечете, за да получим наградата и да поздравим вашите любими жокей и кобила?
Тя тъжно поклати глава.
— Не и този път, Грант. Не искам да те разочаровам, но мисля, че този път честта ще се падне на Тед. Второто ти дете нещо се е разбързало.
Усмивката на Грант се стопи и лицето му посивя от притеснение.
— Имаш родилни болки? — попита я той дрезгаво. — В момента? — той усети, че Бетси взема Дани от ръцете му.
Аманда кимна, като посочи към локвата в краката си.
— Точно тук и точно сега — потвърди тя.
Той бързо възвърна властното си държание и каза:
— По дяволите, Аманда! Казах ти да не предприемаш това пътуване! — нежната му прегръдка, когато я пое в ръцете си, заличи впечатлението от грубите му думи. — Предполагам, че последния път съм бил голям щастливец, че Дани се роди две седмици преди дербито — измърмори той.
Чалмърс вървеше пред тях и им проправяше път през тълпата, а Грант го следваше и продължаваше да мърмори:
— Кога най-после ще се научиш да ме слушаш, като ти казвам нещо, ти, малка, упорита глупачке? Господи, помогни ми! Ако родиш бебето, преди да сме стигнали до хотела и преди да съм намерил лекар, ще ти извия упоритото вратле!