Смутена от враждебността на икономката, Аманда впери поглед в нея, докато излизаше, марширувайки, с толкова скована и изправена стойка, сякаш беше кралски страж.
— По начина, по който ми говорят и по който се държат с мене, човек ще рече, че съм убила някого — чудеше се Аманда на глас. — А аз само поисках поднос с вечеря, не корона със скъпоценни камъни. Дори на осъдените на смърт затворници им носят храна!
Но, така или иначе, Аманда беше принудена или да вечеря с Грант, или да си легне гладна, а тя винаги имаше невероятен апетит или поне до момента, в който се оказа седнала на масата за вечеря срещу своя заклет враг. Храната беше добре приготвена, но що се отнася до Грант, на него му липсваха толкова много неща, за да бъде задоволен вкусът му.
Грант погледна деколтето на роклята й, която изглеждаше малко по-прилична поради копринената кърпичка, приспособена като нагръдник и прикрепена с карфици към плата на корсажа по врата й, и каза с язвителен и доволен глас:
— Скъпа ми мис Сайтс, какъв е смисълът да се опитвате да прикриете нещо, от което вече съм вкусил?
Като се стремеше да не избухне, Аманда го попита кратко и ясно:
— Толкова ли ще ви е трудно да се опитате поне по време на вечерята да се държите като джентълмен? Или това е може би обичайният начин, по който се отнасяте с познатите ви дами?
— Но вие не сте дама, нали? — отговори той бързо. — Ето защо не би трябвало да очаквате да ви възприемат като такава.
— И какво ви кара да мислите, че не съм дама?
— Едни от нещата са начинът, по който се обличате, и лакираните ви нокти. Също и отвратителният ви навик да дъвчете тази дъвка, преживяйки като крава.
Тя ядосано извади омразната вече дъвка и я залепи на края на чинията си.
— Така по-добре ли е?
— Доста по-добре — въздъхна той, като гледаше лепкавото топче с погнуса.
— Добре — Аманда отлепи дъвката си и веднага я залепи на ръба на неговата чиния, като се наслаждаваше на начина, по който очите му проблеснаха от изненада и недоумение.
— А що се отнася до начина, по който се обличам, мистър Гарднър — продължи тя, възвръщайки предишното си държание, — това са работните ми дрехи. Просто нямах възможност да си закупя по-подходящо облекло, откакто напуснах „Царицата на хазарта“. Всъщност в понеделник трябва да отида до Лексингтън, откъдето възнамерявам да си купя няколко тоалета, ако ми осигурите кочияш и карета за този ден.
— Ако се съгласите да вземете първия влак и никога да не се върнете, аз самият ще ви закарам, ще ви платя билета, ще ви купя цял гардероб нови дрехи и ще наема шумен оркестър за изпращането ви.
— Не. Благодаря — отговори тя с изкуствена усмивка. — Ще бъде достатъчно да ми заемете карета. Обаче имам друг проблем, за разрешаването на който бихте могли да ми помогнете, ако бъдете така любезен.
— Нима?
— Прислугата ви се отнася с неохота към моите желания и се надявам да поговорите с тях да бъдат по-услужливи и по — учтиви. В края на краищата, аз наистина притежавам половината от цялото имущество и предполагам, че част от средствата ми ще трябва да отидат за техните заплати. Не би ми харесало, ако трябва да уволня някого поради липса на уважение към новия им работодател.
— К… какво? — изломоти Грант с уста, пълна със супа.
— Аз казах…
— Чух ви! — полагайки усилие, той се опита да се овладее. — Мис Сайтс, вие никого няма да уволните. Никого. Ясно ли се изразих? Вие нямате никакво право да направите това…
Този път Аманда го прекъсна:
— Моето мнение е различно, а, предполагам, и това на моя адвокат.
— Какъв адвокат?
— Този, който ще направи всичко, за да съм сигурна, че нито вие, нито някой друг ще се опита да ме измами и да ми отнеме това, което ми се полага по право и по закон.
— Начинът, по който сте измамили и Тед?
Единственото нещо, което можа да направи Аманда, за да не го намуши, беше да остави вилицата си настрана и да стисне здраво ръцете си върху коленете.
— Аз не съм измамила брат ви. Той е този, който толкова глупаво и упорито проигра наследството си, макар че всички го съветваха да не го прави. Трима бяхме залагащите при последната ръка. Всички — Тед, Мейси и аз имахме шанс да успеем, но картите бяха в моя полза.
— Мейси? — Грант подскочи при споменаването на това име. — Кой е той? Съучастникът ти? Не работите ли двамата в комбина, за да ограбвате набелязаните жертви? Той ли ще бъде следващият, който ще почука на вратата ми и ще пожелае да остане?
Тя стискаше ръцете си толкова силно една в друга, че кръвта вече не нахлуваше в пръстите й. Отговори му със стиснати зъби: