Когато Аманда влезе в малката зала, останалите шест играчи вече бяха заели местата си около масата, бяха обменили пари за жетони и бяха приготвили няколко чисто нови тестета карти. На стратегическите места имаше пепелници и плювалници. Разнообразни шишета и различни видове чаши бяха поставени на една количка близо до масата.
— О, Аманда! Най-после!
Арт Мейси, който беше събрал групата, стана и я посрещна с приветлива усмивка. С учтиво движение й дръпна стола да седне.
— Господа, позволете ми да ви представя мис Аманда Сайтс, последния член на тазвечерното събиране и най-прекрасната от всички, смея да добавя.
Аманда познаваше трима от мъжете. Мейси беше богат джентълмен на средна възраст, който често пътуваше по реката от Ню Орлиънс до Сейнт Луис и обратно, като се забавляваше с комар по време на пътуванията си. Фидлър беше стар приятел на баща й, всеизвестен комарджия както по реката, така и по сушата и тя го чувстваше почти като чичо. Той я поздрави с усмивка и доста затворническо смигване. Бронсън беше друг комарджия по реката, който, щом веднъж му потръгнеше, често посещаваше „Царицата на хазарта“. Бяха играли един срещу друг безброй пъти. Той я поздрави с рязко кимване.
Останалите трима бяха непознати за нея. Когато видяха Аманда, на лицата им се появи изненада, която след това прерасна в зле прикрит скептицизъм. След като Аманда им беше представена, мистър Ослоу, пътуващ търговец, открито изрази недоволството си. Бен Уидмарк и Тед Гарднър, млади мъже на около двадесет и няколко години, си размениха заинтригувани погледи, сякаш се уговаряха кой от двамата първи да примами Аманда да легне с него.
Аманда поздрави всички с учтива усмивка и кимване. Новодошлите скоро щяха да научат, че тя не беше тук, за да се забавлява и да флиртува. Тя беше тук, за да играе покер напълно сериозно и професионално.
Фидлър предложи на Аманда да й донесе питие и се подсмихна, когато тя пожела чаша неизстудена бира. В продължение на години си беше отпивала от чашата на Дан и това естествено й беше създало този навик, а освен това пиеше малцова отвара още като сукалче. Друг навик, останал от детството й, беше страхотното й желание да дъвче дъвка. Винаги, когато играеше за себе си и можеше да бъде истинската Аманда, тя задължително лапаше дъвка, дъвчеше и правеше балончета през цялото време, както сега, за голямо удоволствие на Фидлър и за изненада на другите играчи. Ако някой се осмелеше да се оплаче, тя незабавно го поставяше на мястото му, като заявяваше, че щом тя трябва да понася цигарения дим, той трябва да търпи нейните балончета.
— Готови ли сте? — попита Мейси. Той още веднъж уточни предварително уговорените условия за играта: — Ще играем покер. Чифт валета или по-силни карти за откриване. Ново тесте карти при всяко десето раздаване или при нечие настояване. Белите жетони отговарят на сто долара, червените — на петстотин, сините — на хиляда. Ако някой бъде хванат при опит за измама, ще бъде изхвърлен от парахода, като ще му бъдат отнети вещите и печалбата — поясни той за новите трима играчи.
Играта започна. Отначало всички залагаха предпазливо, но след десетото раздаване играта набра скорост.
Мисис Уиттейк дойде да погледа, но след около час й доскуча и се оттегли. Ослоу отпадна още в самото начало. Същото стана и с Бронсън след три часа игра и няколко изгубени ръце. И когато останалите пет играчи направиха кратка почивка, за да се поразтъпчат, Аманда вече беше учетворила началните си средства и предизвикателно си събу обувките. Фидлър реши да спре да играе и да си легне. На излизане пожела на Аманда все така да й върви. В четири и тридесет бяха останали само Аманда, Мейси й Тед Гарднър. Уидмарк неохотно си призна, че поради късния час и изпития алкохол мозъкът му се е размътил твърде много, за да продължи да играе, но въпреки това ще остане да гледа как ще завърши играта и да дава кураж на своя приятел.
Почти се зазоряваше. Цялата нощ Аманда печелеше и имаше солидна купчина жетони пред себе си. Мейси все още имаше какво да залага. Жетоните на Тед намаляваха отчайващо бързо, но той беше решил да играе докрай.
Когато на вратата се подаде готвачката Нети и като се закашля от цигарения дим, попита кой си е рязал от пушения бут през нощта, Аманда се ухили и си призна, че тя е виновникът.
— Нали знаеш, че не мога да устоя на пушения бут, който приготвяш, Нети. Ти си виновна, че си такава добра готвачка!
— Хм! — измърмори Нети, но Аманда усети, че жената поомекна.