— Не. Сега си имам дом, истински дом, за първи път през живота си — и свой собствен бизнес. Няма да го продам за нищо на света — изведнъж тя го дари с една очарователна усмивка: — Е, Мейси? — попита, като си мърдаше пръстите на краката с явно задоволство и като дъвчеше весело отдавна лапнатата дъвка. — Да искаш да заложиш нещо за това, колко бързо ще стъпя на собствената си земя?
ГЛАВА ВТОРА
Докато влакът, с който пътуваше от Франкфорт до Лексингтън, пълзеше през Блуграс в Кентъки, Аманда наблюдаваше в захлас и учудване отминаващите пейзажи. Никога досега не беше виждала земя, потънала в толкова зеленина, листа и цветя, дошли с пролетта, и толкова изпълнена с живот под лъчите на априлското слънце, че започна да присвива очи от ярката гледка. Коне спокойно пасяха из оградените пасбища, някои от тях бяха с рожбите си, които лудуваха наоколо и от време на време се блъскаха под майките си, търсейки мляко. Навсякъде се бяха подали тънките стъбълца на тютюна, избуяли от прясно изораната земя. Аманда се любуваше на картината — свежа, ярка и невероятно красива.
От време на време някъде в далечината зърваше чифлици и хамбари: някои — внушителни и бляскави, прясно белосани, други — стари и тънещи в разруха. Тя можеше само да се чуди как ли би изглеждал новият й дом.
Когато й тикна полицата в ръцете, преди да слезе от парахода в Сейнт Луис, Тед Гарднър й даде още малко информация за фермата за коне, наречена „Мисти Вали“. Начумерен, той й беше казал горе-долу къде се намира и й беше дал писмо, адресирано до брат му.
— Това ще обясни всичко на Грант. Без съмнение ще имаш нужда от това писмо, като доказателство за правата ти, защото аз няма да съм там, за да ги потвърдя — той въздъхна отчаяно. — Знам, че съм страхливец, но никога не съм бил особено смел, за да мога да отговарям за последиците от глупостта си, а това, което направих, е възможно най-голямата глупост.
Беше изминала седмица от съдбовната игра на покер, една дълга седмица, през която Аманда живееше разкъсана от безпокойство и въодушевление. Тя плава в „Царицата на хазарта“ до Луисвил, където със сълзи на очи се раздели с многото си приятели, качи се на един друг, много по-малък параход до Франкфорт, а оттам взе влак и тръгна на юг.
Макар че Аманда искрено умоляваше Бетси да дойде с нея, приятелката й отказа:
— Настани се първо ти, скъпичка — й каза Бетси, — огледай мястото и виж дали ще ти хареса толкова, че да ти се поиска да останеш завинаги. След това само ме викни и аз ще дойда за нула време.
Бетси не беше единствената, която й даде съвет.
— Наеми си първо адвокат — инструктира я Мейси. — Разбери колко точно притежава Гарднър до последния квадратен сантиметър и дали имотът не е под запор или ипотека. Не знаеш точно как стоят нещата и трябва още от самото начало да се защитиш. Не че мисля, че момчето лъже. Той беше истински потресен от загубата на имуществото си, за да преиграва, а и полицата, с която предаде това, което притежава, в твои ръце, беше узаконена. Той обаче може и да е надценил истинската му стойност.
Всички й пожелаха на добър час, дори и тези, които открито й завиждаха на късмета. Капитан Дансън я увери, че ако нещата не потръгнат, тя може да се върне на парахода, когато пожелае.
— Ще ни липсва твоето котенце — я подкачи той, — а собствениците направо ще изпаднат в истерия, когато разберат, че си ни напуснала. Доста парички им докара за последните няколко години.
Сега, когато влакът бавно пухтеше към очакваната спирка — гара Лексингтън, — на Аманда направо й се виеше свят от вълнение. Тя се страхуваше, че Гарднър може да е излъгал за имуществото си, но се надяваше с цялото си сърце, че не е направил това. „Моля те, Господи! — шепнеше си тя, като затваряше очи и преплиташе пръсти. — Не е необходимо да е нещо кой знае какво — просто едно място, което мога да нарека свой дом и да се установя в него.“
Въпреки че не беше сигурна какво трябва да направи най-напред, тя реши да остави багажа си на гарата за известно време. След това, спомняйки си съвета на Мейси и информирана за името на един известен адвокат, който й беше препоръчан от продавача на билети, тя се отправи към града.
— Съжалявам — каза на разочарованата Аманда малко по-късно секретарката на адвоката. — Мистър Дарси е извън града днес, а не приема в събота и неделя. Можете да го откриете най-рано в понеделник следобед, тъй като е зает преди обед, както обикновено, в съда.
Аманда се намръщи, но се опита да не изразява раздразнението си пред секретарката.