Устата му рязко се затвори, той се завъртя и се върна сърдито при коня.
— Добре — каза Крис. — Аз сега ще отида при Прескот и ще му разправя, че гърбът ви е жива рана и че всеки момент ще се инфектира, а освен това и кракът ви не е наред. Сигурна съм, че той няма да се колебае дълго, а ще ви отпрати да си ходите там, откъдето идвате, и ще си запазите скъпоценната тайна. Довиждане, мистър Тайнън.
Крис енергично закрачи към пътеката, която той й бе посочил. Успя да направи само три стъпки и чу как той сумти и после запокитва четката за коня.
— Добре. Какво искате от мен? — отсече той и Крис се обърна.
— Да махнете ризата и ботушите и да легнете по корем.
— Май трябва да се радвам, че искате само толкоз — продължи да мърмори той, но се подчини.
Крис коленичи до него и разгледа раните му. Бяха повече отколкото бе предположила, като ги видя отдалеч. Някои бяха почнали да зарастват, но други се бяха отворили и кървяха. Представяше си колко го боли. Тя извади мехлемите от чантата.
— Това малко ще ви поуспокои — заговори тихо и започна да маже гърба му. Беше широк и мускулест, но почти мършав. Тайнън приличаше на човек, който е работил много, но от дълго време не е ял като хората. Крис усети как той постепенно се отпуска и попита едва чуто: — Колко време бяхте в затвора?
— Две години — отговори Тайнън, без да се усети, и после изруга.
— Мистър Тайнън, аз съм репортерка и съм много наблюдателна. Не знам да има друго място освен затвора, където може да се отслабне от работа и глад, а на всичкото отгоре и да се получат такива рани. Поне не в Америка.
— Защото ако в Америка имаше такова място, отдавна да сте го посетили и да сте си написали очерка. Аз ли ще бъда следващия герой? Как пътувах из мъгливата гора с един избягал престъпник.
— Вие сте избягали? Мислех си, че баща ми се е погрижил да ви освободят.
Тайнън замълча и Крис се поздрави за успеха.
— Виждате ли, мистър Тайнън, аз имам доста добра представа за баща си. Ако си е наумил да намери човек, който да ме преведе през някаква си непроходима гора, нищо не е в състояние да го спре. Доколкото мога да се досетя, той е разбрал, че вие познавате местността, и ви е издирил. Не би се поколебал дори и ако сте били изправен пред бесилката. Разполага с достатъчно власт и пари, за да се справи с това.
— И ще остави дъщеря си в ръцете на един убиец? — попита Тайнън, като извърна глава да я погледне.
Крис се замисли.
— Не, чак дотам едва ли. На този свят той обича единствено майка ми и мен, но тя умря и сега си има само мен.
— Но вие твърдите, че той е изпратил да се грижи за вас някакъв престъпник, когото лично е спасил от въжето.
— Мистър Тайнън — рече след известна пауза Крис. — Вие сте напълно прав. Баща ми не би ме оставил в ръцете на престъпник. Значи вие сте невинен. Разбира се, точно така е. Или сте невинен, или провинението ви е съвсем незначително. Навярно не сте удържали някое обещание… — тя се усмихна и продължи да маже раните и да разтрива мускулите му. — Близо ли съм до истината? — попита и тъй като той мълчеше, се засмя. — Знаете ли, ние всички се издаваме, без значение какви усилия полагаме да се прикрием, сигурна съм, мистър Прескот няма никакво понятие, че всяко движение ви причинява болка, но ако човек е поне малко наблюдателен, не може да не забележи някои неща.
Крис продължаваше да масажира гърба, раменете, врата, ръцете му и усещаше как дишането му става тихо и равномерно, сякаш се унася. В гърдите й се надигна майчинско чувство. Така й се прииска да го отведе вкъщи и да го нахрани… В този момент се запита дали като е бил у тях. Тайнън се е запознал с готвачката — мисис Сънбъри. Беше сигурна, че тя много ще го хареса.
Крис пое ръката му и плъзна пръсти по дланта, като внимаваше да не докосва червената ивица на китката.
— Там не ме боли — каза сънливо той, но не помръдна.
— Мисис Сънбъри ме разтриваше така, когато бях малка.
— Вино от къпини с канела?…
Крис се засмя.
— Значи сте се видели. Тя положително ви е харесала.
— Като някое бездомно кученце?
— Най-вероятно дом нямате, но в никакъв случай не сте кученце. Къде сте роден, Тай?
Той понечи да се изправи, но Крис го натисна надолу.
— Добре, добре, няма да питам повече, само не се ядосвайте. Денят е просто чудесен, нали?
Тя зарови пръсти в косата му и започна да разтрива главата му.
— Харесва ли ви да сте репортерка? — попита Тайнън.
— Да, поне навремето, но напоследък като че ли почва да ми омръзва. На двадесет и осем години съм, а започнах когато бях на осемнадесет. Твърде дълго е. Мисля, че вече искам… Всъщност не знам какво точно искам, но е по-различно от това, което върша.