— Дом и деца?
— А, говорили сте с баща ми! — Крис се засмя. — Разказа ли ви как ме върна във Вашингтон? Как само ме излъга! Работех в Ню Йорк и получих телеграма, че е на смъртно легло. Плаках през целия път от единия до другия край на Америка, а като пристигам — мръсна и изтощена от умора и сълзи, го заварвам яхнал един пощурял мустанг и ухилен до уши.
— Трябва да сте щастлива, че имате баща.
— Вие нямате ли?
— Не го познавам.
— А майка?
— Умряла е.
— От колко време нямате семейство?
— Откак се помня. Ще погледнете ли и краката ми, че да приключваме?
Крис неохотно се дръпна назад, а той се завъртя и седна. Погледите им се срещнаха и за миг се приковаха един в друг, но Тайнън извърна очи.
— В затвора ми беше по-спокойно — рече на себе си. — Хайде, хващайте се на работа. Вниманието ви ще бъде ангажирано поне за известно време.
Крис въздъхна и сведе очи към стъпалата му. Изтръпна. Бяха осеяни с безброй мехури, един върху друг, пукнати, разкървавени и избиващи наново.
— Нови ботуши, без чорапи — поклати глава тя.
— Нямаше как. Балните ми обувки се скъсаха точно предишната нощ — заяви той съвършено сериозно.
— Ще ги бинтовам и ще поискам чифт чорапи от мистър Прескот.
— Не! Не приемам подаяния.
Крис го изгледа смаяно.
— Добре. Никакви благодеяния. Но в първия град слизаме да ви купим чорапи. Баща ми ви е платил за начинанието, нали?
— Да.
Крис започна да превързва стъпалата му. На глезените имаше същите червени ивици като на китките.
— Окови?
— Защо се захванахте с Ланиър? — попита на свой ред Тайнън, сякаш изобщо не бе чул въпроса й.
— Не знам. Все някой трябваше да го направи. Хората са изпълнени с омраза към индианците именно заради постъпки, като тази с убийството на мисионерите. Но този път индианците са невинни и не виждам защо трябва да понасят чужда вина.
— Дори и ако това означава, че един бял, когото познавате, ще загуби всичко.
— Мисионерите също са загубили всичко.
— Никога не съм виждал жена да се справя така добре с пушка. Имали ли сте опит?
— Малко.
— Мислех, че жените като вас предпочитат да си седят вкъщи и да гледат деца.
— Какво означава това? Жените като мен… Пък и никога не съм се влюбвала. Вие влюбвали ли сте се?
— Два-три пъти. Ей, маникюра!
Тя бързо дръпна ръцете си и наведе глава.
— Съжалявам.
— Какво значение може да има дали съм се влюбвал?
— Никакво, разбира се — заяви малко сковано Крис и пусна крака му. — Постоянно задавам какви ли не въпроси.
— Вижте, мис Матисън, наистина трябва да ми повярвате. Не съм вашият тип. Аз съм дърво без корен и ако някъде не съществуват проблеми, то аз ги създавам. Елзи например ме издаде, защото за няколко минути ме намрази.
— Вероятно не сте й обърнали достатъчно внимание — Крис му се усмихна многозначително.
Тайнън се опря на лакти и проследи с поглед някаква птица.
— Не може един мъж да лежи две години в затвора и като види жена като Елзи, да не й отдаде цялото си внимание.
Крис пристегна бинта и продължи да го навива около стъпалото му.
— Стига да харесва жени като Елзи. Съмнявам се, че сте имали случай да видите някоя като нея без корсет.
— Тлъстини, а? — закачливо вдигна вежди Тай и я погледна.
— Талията им става минимум седемдесет сантиметра. И може да са доста надарени по-нагоре, но минат ли двадесет и две, се отпускат като… — Крис млъкна, ужасена от себе си и след малко добави през зъби: — Обувайте се, след ден-два може да намерите някоя дебеланка да ви смени превръзката. Явно аз съм твърде кльощава за вас.
Крис се опита да стане, но ръката му я задържа. С крайчеца на очите си разбра, че той се усмихва, но тя не го погледна. Наистина бе успял да я ядоса.
— Ти няма опасност скоро се отпуснеш, нали? Нищо че си на толкова години… — Тайнън вдигна брадичката й. — А какво те кара да мислиш, че не харесвам кльощавите момиченца, дето вървят по петите ми, за да ме обсипват с какви ли не въпроси?
Крис сви рамене и в този момент се почувства точно като малко момиченце. Никога не бе изпитвала по-силно желание, отколкото сега да я хареса този мъж.
— Най обичам дребни русокоси жени — прошепна той. Тя вдигна очи. Бяха изпълнени със сълзи. Тайнън се приближи към нея и Крис разбра, че ще я целуне. Притвори клепачи и зачака.
— По дяволите, какво правя? — рече с ярост той и я блъсна назад. — Махай се оттук. На секундата! Чуваш ли ме? Наистина не си мой тип. Застаряващите девици, дето се влачат след мен с медицинска чанта, са ми най-досадни. Връщай се в лагера и да не си посмяла да се приближиш до мен!