Следващите два дни не си дадоха и миг почивка. На три пъти се наложи да секат падналите дървета и изгнилите пънове. Веднъж пък спряха, за да изчакат дървосекачите да проправят проход през един огромен ствол, запречил пътя. Нощем се строполяваха върху постелките и на часа заспиваха. Поне Крис така предполагаше за Тайнън, който както обикновено спеше отделно.
Вечерта на втория ден Ашър отново я целуна. Яздеха един до друг, той пак я разпитваше за работата й. Извини се за казаното по адрес на Тайнън и я увери, че думите му са били продиктувани единствено от тревога за нейната сигурност. Като се стъмни Ашър й предложи да се поразходят, и щом се отдалечиха на няколко метра от лагера, възкликна колко е красива русата й коса в мекия здрач и поиска разрешение да я целуне. Крис се съгласи. Беше се целувала с твърде малко мъже и не беше сигурна какво точно се очаква от нея.
Ръцете на Ашър я обгърнаха, придържаха я леко, целувката му беше топла и приятна и нямаше нищо общо с изгарящите устни на Тайнън. Крис не почувства нищо особено, не изпита желание да се притисне жадно до него и да се отдаде на непознатото усещане за страстта.
— Какво, по дяволите, правиш, Прескот — разнесе се гласът на Тайнън и Ашър рязко се дръпна назад. — Мислех, че сте се загубили и какво заварвам? Да награбваш мис Матисън!…
— Не съм я награбил. Поисках разрешение… — Ашър млъкна, почервенял от яд. — Какво изобщо ти влиза в работата?…
— Работата ми е да отведа мис Матисън при баща й.
— Започвам да мисля, че това не е единствената ти задача.
— Връщайте се в лагера — изкомандва Тайнън — Крис, веднага!
Тя се подчини и ги остави насаме. Малко по-късно дойде Ашър и й се ухили доволно.
— Понякога подчинените си забравят мястото и човек трябва да им го напомня.
Тази вечер Тайнън не се прибра, а на сутринта мълчеше и упорито отбягваше Крис.
Идеше й да закрещи от възмущение заради тайнствеността на цялото това отвличане. Имаше толкова неясни неща!
Защо баща й е настоял да минат през мъгливата гора? Каква би могла да бъде причината? Не може да не се е досещал, че Хю Ланиър ще ги чака в засада. Защо е наел този господин, който не го бива, ни да кладе огън, ни да се справи с условията в гората? Защо Тайнън в един момент я тласка в ръцете на Ашър, а в следващия се държи като ревнив любовник?
На другия ден Тай им даде почивка. Крис се зае да му помага за багажа и няколко пъти се опита да го заговори, но на всичките й въпроси той отговаряше едносрично.
— Какво става с теб? — изсъска по едно време тя. — От снощи не си ми продумал. Да не би да ми се сърдиш заради Ашър?
— Вашите отношения не ме засягат — лаконично заяви той, докато разседлаваше конете. — Аз съм само водач. Нищо друго.
— Обаче именно ти постоянно ни намираш обща работа! Все: „Прескот вземи мис Матисън и идете за дърва“, „Мис Матисън, защо не наловите малко риба за обяд? Прескот ще се радва да ви придружи“… Е, ако аз реша да го целуна, нима всъщност не изпълнявам твоята цел?
— Нямам никакви подобни цели. Между другото, защо не седнеш някъде? Защо постоянно се навърташ край мен? Човек не може да има и миг спокойствие…
Очите й се наляха със сълзи. Тя едва не се затича към огъня. Тайнън извика след нея, но Крис не се обърна.
Докато вечеряха, й се стори, че Тайнън прави опит да срещне погледа й, но тя не вдигна глава. Малко по-късно го чу да се отдалечава от лагера.
Крис извади от торбата си бележник, писалка и мастило и уведоми Ашър, че ще се разходи и ще пише в дневника си, после пое в посока, обратна на тази, накъдето се бе отправил Тайнън.
Отдалечи се повече отколкото възнамеряваше. Гневът му истински я бе засегнал и огорчил. Въпросът, какво върши в момента и как ще живее живота си ставаше все по-неотложен.
Странно какво неудържимо влечение изпитва към Тайнън. Никога дотогава не се бе излагала така заради мъж. Крис, крайно време е да се стегнеш! — скастри се наум.
Мина време и светлината започна да гасне. Крис приседна на един пън до пътеката, за да попълни дневника си. Може би, ако всички незначителни подробности от това мистериозно пътуване се подредят една до друга, отговорите сами ще дойдат. Писалката й бягаше по листа, думите се нижеха и Крис не усети, как отлитат минутите. Изля душата си на хартията. Разказа както за мъжа, който бе толкова мил с нея. Така и за другия, който сякаш мечтаеше тя да пропадне вдън земя.
Беше се сгушила под преплетените клони на дървета, обгърнат от плътен слой мъх и наподобяващи навес, и в първия момент не усети ледените капки. За миг въздухът захладня и от небето рукна пороен дъжд. Тя скочи да си събере нещата и изпусна писалката. Наведе се да опипа в шумата, но почвата под краката й поддаде и Крис полетя надолу по склона. Успя да сграбчи някакъв корен и остана да виси на него. Едрите капки проникваха до мозъка на костите й, ръцете й отмаляваха, не можеше да види нищо, нито небе, нито земя.