Тя направи малък огън под навеса на палатката и затопли супата, останала от предишната вечер. После се наметна с мушамата, пое дълбоко дъх и излезе навън. Дъждът се лееше като из ведро и съскаше върху нажежения чайник.
Тайнън се беше излегнал в палатката с глава на седлото и четеше книга.
— Нося ти малко супа — тихо рече Крис.
Той се надигна и взе чайника от ръцете й.
— Мога ли да седна?
— Мисля, че няма какво… — той спря, изгледа я съсредоточено и добави: — Всъщност защо не, седни.
— Цяла нощ мислих за това, което ми каза — тя въздъхна. Нямаше смисъл да увърта. Колкото по-бързо го изрече, толкова по-добре. — Така че реших. Но първо искам да ти благодаря, че ми го каза, защото съм сигурна, че не би го казал на всеки — тя сведе очи, за да избегне смаяния му поглед. — Мисля, че в случай като този най-добре е да се говори направо. Аз знам съвсем малко за любовта, тъй като никога не съм я изпитвала. Но неизвестно как и защо, се влюбих в теб и единственото, което желая, е да прекарам живота си с теб. Сега вече се досещам за твоята тайна и не искам да ти прозвучи несериозно — защото аз разсъждавах цяла нощ — за мен тя изобщо не е толкова важна. Никога не съм била с мъж, така че това няма да ми липсва, а колкото до децата, имам приятели в Ню Йорк и винаги можем да си осиновим някое сираче.
Крис млъкна. Тайнън се бе превил на две и се гърчеше. Тя изтръпна. Да не би пък да има и епилепсия?
— Тайнън! — тя се надвеси над него. Господи, той се смее!
Озадачена Крис приседна на пети. Тайнън най-после успя да си поеме въздух и избухна в неподправен, гръмогласен смях.
— Някое сираче!… Не знам какво губя!… — при всяка дума той се тресеше все повече и повече.
Крис стисна зъби.
— Изключително се радвам, че ви доставих такава радост, мистър Тайнън — заяви с леден глас. — Можем ли да считаме, че този разговор не се е състоял? — тя се изправи и тръгна навън.
Тайнън улови края на роклята й. Все още не можеше да си поеме дъх от смях.
— Крис, не се сърди, просто аз…
Той се задави от нов пристъп и тя се замисли как така я е прихванало да се влюби в този шут. Щеше й се земята да се отвори и да я погълне вовеки веков.
— Влез, че ще се намокриш — каза той, като полагаше неимоверни усилия да се овладее, но ъгълчетата на устните му продължаваха да потрепват.
— Благодаря, няма нужда. Пусни ме, искам да си отида в палатката. Не смятам, че с теб имаме какво повече да си кажем.
Той стисна зъби, за да спре конвулсиите на лицето си, хвана я през кръста и я вкара обратно вътре. После я придърпа в скута си. Тя стоеше неподвижна като статуя.
— Крис — започна, когато най-накрая се успокои, — докато съм жив, ще помня това… хм… доста необикновено предложение. Никога не съм чувал подобно нещо. Наистина е изключително благородно от твоя страна.
— Сега мога ли да тръгвам?
— Не, първо ще ме изслушаш. Като ти споменах, че не мога да те обичам, нямах предвид… — той преглътна. Крис още повече се скова. — Нямах предвид някакъв физически недъг. Исках да кажа, че съществуват други причини, поради които не мога да те докосна.
— Но доста често правиш точно това — процеди тя през зъби.
— Понякога не мога да се сдържа, признавам. Но мисълта ми е, че не мога да се любя с теб. Ето това не мога да направя…
— Защото не ме харесваш! Ако бях като Елзи, слугинята на Ланиър, нямаше да имаш никакъв проблем, нали?
— По дяволите!
— Мислех си, че мъжете винаги искат. Така твърдеше майка ми. През целия си живот все се мъча да се отърва от мъжете и сега се предлагам на един, но той представете си, не можел. Ако причината не е в теб и не е в мен, то къде е тогава?
— О, Крис, ще ме подлудиш. В затвора беше по-лесно. Защо се захвана с мен, а не с Прескот?
Крис понечи да се изправи, но ръцете му отново я задържаха.
— Уверявам те, повече няма да те безпокоя — започна тя и в този момент лицето му се приближи до шията й. Крис ясно долавяше топлия му дъх върху кожата си.
— Винаги ще ме вълнуваш. Винаги, разбираш ли? — зашепна той. Не мога да спя спокойно, когато си край мен. Не мога да понасям да те гледам с Прескот. Желая те повече от всичко друго на света. Желая те от мига, в който те видях и те прегърнах. През първите няколко дни изобщо не бях на себе си. Непоносимо ми е да спра да мисля за теб. Усещам близостта ти постоянно. Страх ме е от самия себе си. Страх ме е, че няма да издържа, ще те метна на коня си и ще те отвлека. Този път наистина.
— Но когато ти предлагам да бъда твоя, ти избухваш в смях. Откакто те срещнах, постоянно ми крещиш да се махам. Вече нищо не разбирам. Ти нямаш физически недъг, така ли?