— Не ми отговори на въпроса. Русокосата Нола Далас ли е?
— Да — рече той, загледан в чашата, после вдигна очи и попита: — Кажи, как я карате? Нещо ново? Бизнесът върви ли? Май имаш повече момичета от обикновено.
— Тайнън, престани да се измъкваш! Какво правиш тук? Как те пуснаха от затвора? Избяга ли?
Той й се усмихна.
— Може да се каже, че вече съм почти свободен.
— Как така почти?
— Ами има една руса сладурана, дето е на път да ме върне обратно там.
— В какъв смисъл?
— Е, не се прави на ни лук яла, ни лук мирисала. Дори и преди малко момичетата намериха време да изклюкарстват, че в града е пристигнала самата Нола Далас. Наистина ли е толкова прочута? Искам да кажа, баща й ми даде да прочета един куп статии от нея и за нея, но не очаквах, че е известна дори тук…
— Миличък, та тя е постигнала всичко, за което една жена мечтае. Тя е смела, сърцата, непримирима, хитра, честна, състрадателна и е успяла в една мъжка професия.
— По-добре отколкото аз самият…
— Кажи за затвора.
— Старият Дикърсън имаше приятели там. Явно беше решил, че щом съм отървал въжето, ще ми види сметката другояче.
Ред протегна ръка и докосна бузата му, а Тайнън притисна устни към дланта й.
— Толкова се радвам, че най-после всичко свърши!
— Ще свърши само ако стоя настрана от русата дъщеричка на Дел Матисън. И трябва да ти кажа, че хич не е лесно.
— Харесва ти, а?
— Как няма да ми харесва? Пък и тя постоянно върви след мен. Можеш ли да си представиш, че първия път я зърнах гола-голеничка?…
Ред се облегна назад.
— Сериозно? Не съм допускала, че знаменитост като Нола Далас е способна да преследва мъж.
— И все пак така беше. Дори каза, че иска да сподели живота си с мен.
— Това много ли е страшно? Дом, симпатична съпруга, дечица…
Тайнън се изправи и си наля още.
— Моля ти се, не почвай пак. Дори ако някой ден се оженя, в никакъв случай няма да е за нея. Документите за освобождаването ми са в баща й. Завеждам я при него здрава и читава, заминавам си и съм вече съвсем свободен. Ако я пипна с пръст, отново ми надяват оковите и ме почват с камшика. Да не говорим, че са намесени и пари.
— Награда?
— Сещаш ли се за онова конте, дето яздеше след мене? Той е изискан господин, с родословно дърво и блестящо бъдеще и Матисън си го е харесал за зет. Ако тя се влюби в него, получавам десет хиляди. Ама тя естествено взе, че си падна по мен!
— Доста завързана история.
— Казах ти, вината не е моя. Мине не мине, тя цъфне пак пред мен. Е, и аз съм човек пък…
— Знам, знам… А не ти ли хрумна, че може наистина да те харесва?
— Тя? Кристиана Монтгомъри Матисън! Нола Далас! — ехидно възкликна той. — На нея й трябва само някоя авантюрка, преди да се прибере в малкото си замъче при татко. А аз да прекарам остатъка от живота си в затвора? Не, благодаря. Дръж ме настрана от добрите момиченца. Предпочитам Лиора и приятелките й.
— О, Тай! — Ред се приближи, прегърна го и зарови ръце в косата му. — Какво смяташ да правиш с тоя твой живот?
— Едно е сигурно. Няма да попадна повече в затвора. Решил съм с десетте хиляди да купя земя…
— А сигурен ли си, че ще успееш да ги спечелиш?
Тай отиде до прозореца и погледна надолу.
— Признавам, изобщо няма да е лесно. Как Матисън не можа да намери някой по-свестен? В тоя лигльо няма ни грам живец. И понятие си няма как се спечелва сърцето на една жена.
— За разлика от теб, нали?
— Ти нещо май си ми сърдита. Какво се е случило?
— Тай, скъпи, вече остарявам, а ти си ми най-близкият човек на този свят. Ще ми се да се задомиш, да имаш мила жена и пет деца. Ще ми се да знам, че някъде има дом и в него една малка стаичка за мен, когато реша да се оттегля.
Тай се обърна, сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.
— Където и да живея, винаги ще има стаичка за теб. Но разбери, не се виждам с жена и деца.
— Защото никога не си обичал.
— Напротив, само преди час толкова обичах Лиора, че…
— Млъкни, прекрасно разбираш какво имам предвид. Някога да си излизал с момиче на разходка, на пикник, да речем, или да си ходил на танцово увеселение?
— Да ти кажа, звучи ми доста досадно. Ред се втренчи в него и тъжно отрони:
— Да, ама не е.
Тайнън отново се загледа през прозореца.
— Знаеш ли, веднъж Крис и Прескот пяха и танцуваха — стори ми се много забавно.
— Ти защо не се включи? Не пееш лошо.
— Ами… — той сви рамене. — Не ми е там мястото. Ей тука няма ли пържоли? Тази вечер съм готов да унищожа цяло прасе.