— Не съм на такова мнение и се съмнявам, че читателите ми ще го споделят. Хю Ланиър е искал да се сдобие със земята на осем мисионери. Те обаче отказвали да я продадат и той платил на няколко души да се предрешат като индианци и да ги убият, — както винаги, когато разобличаваше някоя неправда, кръвта й кипна.
— Но това е само слух…
— Било е слух. Разполагам с доказателства. Притежавам и една разписка за продажба на пушки. Дори го чух да говори с един от ония „индианци“ и…
— Чули сте го? Да не би да искате да кажете, че сте подслушвали?
— Разбира се, че подслушвах. Работата е там, че трябва да занеса материала на редактора, който ме изпрати да проуча въпроса и по мои изчисления сега се намираме западно от неговия офис. Утре трябва да предадем статията.
Ашър свали шапката си я замачка в ръце.
— Крис, не мисля, че на баща ви ще му стане приятно, ако разбере, че кръстосвате страната и обвинявате разни мъже в… в каквото там обвинявате Ланиър. Може би като се приберете вкъщи, баща ви ще ви помогне да изпратите записките си на този вестникар. Но дотогава смятам, че ще е най-добре да стоите на разстояние.
Крис го погледна. Много добре познаваше мъжете като него. Те бяха абсолютно уверени в правотата си и по никой начин не променяха мнението си.
— Според мен рибата е готова — обяви тя и отбеляза как Прескот се усмихна — усмивка на мъж, удържал победа над една жена. Тя също му се усмихна, но това не бе нейната усмивка.
Докато се хранеха. Крис говори за различни незначителни неща и нито веднъж не спомена за желанието си да занесе статията на Джон Андерсън. Щом свършиха, веднага се изправи.
— Ще се опитам да открия нашия домакин — рече Крис и тръгна към реката.
— На ваше място не бих си губил времето. Сигурен съм, че ако искаше да бъде тук, щеше да дойде, пък и знам, че може сам да намери храна. По-добре останете да ме удостоите с приятната си компания.
Крис не знаеше дали има нещо на този свят, което мразеше повече от това да й казват какво да прави. То бе ябълката на раздора с баща й. Дел Матисън никога не разискваше проблемите с нея, просто я информираше за решенията си и очакваше сляпо подчинение.
Тя се усмихна мило на Ашър.
— Все пак ще потърся мистър Тайнън.
Тя изчезна толкова бързо надолу по пътеката, че Ашър изобщо не успя да реагира. Малко по-късно чу стъпките му и се благодари, че е дребничка. Прескочи един повален дънер и се скри в папратта, Когато Ашър отмина, тя пое по една странична пътечка, но установи, че тя завършва сред непроходими храсти и стволове, покрити с мъх. Върна се обратно и се отправи по следите на Ашър. По едно време дори го видя как се шляе по брега, намръщен и ядосан. Крис се усмихна и продължи да върви.
След още няколко крачки внезапно осъзна, че не чува никакъв звук. Мъгливата гора те кара да се чувстваш съвършено сам. Наоколо всичко бе зелено — сивкавозелено, масленозелено, черно-зелено, жълто-зелено — хиляди оттенъци на този цвят. И всичко тънеше в мек мъх. Крис прекара ръка по един пън, върху който бе пораснала миниатюрна горичка, и погледът й се спря на някакви странни образувания от изгнили дънери, застлани с лишеи.
Като мина между дърветата, Крис едва не извика, защото за малко да се спъне в Тайнън, който спеше върху килима от мъх — сладко и непробудно, както спят децата. Изглеждаше съвсем млад. Тя отново се изненада колко е привлекателен и изпита огромно желание да седне и да го погледа.
В следващата секунда обаче той отвори очи.
— Крис… — усмихна й се и клепачите му отново натежаха. След това изведнъж седна и нахлупи ниско шапката си. — Мис Матисън, мислех, че ловите риба с Прескот.
— Да, но като видя, че съм хванала повече и по-хубава сьомга, той предложи да се връщаме. После реших да поразходя и се измъкнах. Успяхте ли да поспите? Наистина заслужавате да си починете след цяла нощ бодърстване.
Тайнън разтърка очи като сънено момче и Крис забеляза, че и двете му китки са зачервени. Едната му вежда бе сцепена и още незараснала, а бузата изглеждаше ожулена.
— Защо не дойдете при нас до огъня? Имаме предостатъчно риба. Яли ли сте?
— Да. Все пак благодаря, но мисля, че трябва да се връщате в лагера. Прескот сигурно се тревожи — той се изправи. — Освен това имам работа. Трябва да проверя пътеките. Положително са паднали нови дървета, откак съм минавал оттук.
— И кога е било това, мистър Тайнън?
— Само Тайнън и в никакъв случай „мистър“ — каза той, сякаш го бе изричал хиляди пъти.
Крис се изправи и пристъпи по-близо. Той се обърна с гръб, свали шапката си и прокара ръка през косата си, която изглеждаше мокра. Крис си помисли, че се е къпал. Ръкавът му бе дръпнат нагоре и разкриваше изпъкнали мускули и вени. Имаше вид на човек, който доста време е гладувал.