Времето минаваше и тревогата й растеше. Защо се бави толкова? Може би сестрата на Джон не си е вкъщи… Може би…
Мислите й бяха прекъснати от изстрели, идващи от посоката, в която бе изчезнал Тайнън. Крис се изправи.
— Не се тревожи — успокои я мъжът. — Тука все някой се стреля. Седи и си почивай.
Крис се надвеси над прозореца и сърцето й спря. Видя точно това, от което се страхуваше. Тайнън препускаше като стрела, приведен плътно до коня. Подире му яздеха двама мъже и стреляха. С разширени от ужас очи тя наблюдаваше приближаването им, после се обърна към мъжа зад бюрото и попита:
— Мога ли да я използвам?
Преди той да отговори, Крис откачи пушката от стената, излезе на улицата. Приклекна и се прицели. Улучи първия мъж в рамото и той падна. Тайнън насочи коня си към рампата за разтоварване на бъчви пред склада и в миг я изкачи. Наведе се и подаде ръка на Крис. Тя я стисна, сложи крак на стремето и се метна на седлото зад него. Без да се колебае, той нахлу с тропот в склада, пресече го надлъж пред зяпналите усети на работниците и излетя на двора.
Преследвачите изостанаха, защото заобиколиха складовете и Крис ясно чу чаткането на копита зад завоя. Тя се беше вкопчила в Тайнън с все сила, лицето й бе притиснато в гърба му, а косата й се вееше след нея. Около тях свистяха куршуми, но двамата се носеха по-бързо от вятъра, а и преследвачите не можеха да се прицелят добре. Поне Крис така се надяваше.
Когато навлязоха в гората, Тайнън не намали скоростта. Изминаха така двеста-триста метра, после той изведнъж закова коня, скочи на земята и грабна Крис.
— Сега изчезваме — каза съвсем тихо, стисна поводите и я хвана за ръка. Кимна към едни сплетени клонаци и тя се хвърли в ямата под тях. Конят обаче беше малко по-труден за убеждаване. Тайнън изрече множество приглушени команди и накрая животното се подчини. Тъкмо се заровиха в листата и по пътеката се зададоха тримата мъже.
Тай стисна муцуната на коня. Крис затаи дъх.
— Загубихме ги — изпъшка един от преследвачите.
— А загубихме и четирима от нашите. Ланиър хич няма да хареса тая работа.
— Я давай да се махаме. От таз гора ме полазват тръпки. Ако са тука, няма да преживеят дълго. Бъкано е с духове.
— Ланиър ти плаща да стреляш и по духовете — изръмжа първият. — Хайде, връщаме се при складовете. Момичето може да е оставило нещо.
Крис се размърда чак когато сред дърветата се възцари пълна тишина. Тя погледна Тай.
— Как те разпознаха?
— Видели са ни като тръгвахме от дома на Ланиър.
— Кой ни е видял?
— Май слугинята. Във всеки случай Ланиър е имал описанието ми. Аз обаче успях да предам писмото на сестрата на твоя редактор.
Крис се усмихна. Всичко се нареждаше чудесно и тя започваше да изпитва радостна възбуда.
— Дали онези в склада вече са успели да си затворят устите? Не можах да повярвам на очите си, като те видях да препускаш с коня през самия склад.
— Ами ти? Като опря пушката на коляно и най-невъзмутимо започна да стреляш… Трябваше да си стоиш вътре и когато всички преследвачи поемат след мен, да си тръгнеш най-спокойно. Къде си се научила да стреляш така?
— Заслугата е на баща ми. Ами чиновникът? Горкият! Пристигам, едва се държа на краката си и след малко грабвам пушката…
— А после се мяташ на коня. Крис, страшна беше! — Тайнън се засмя, хвана я за раменете и я целуна весело.
Крис замига смутено и вдигна очи към него. От докосването на устните им по цялото й тяло премина тръпка и коленете й се разтрепереха. Тя отстъпи назад. Тайнън също побърза да й обърне гръб и промърмори:
— Трябва да измъквам коня и да се връщаме преди Прескот да разбере, че ни няма.
Крис се смути, не знаеше в какво точно бе сбъркала. Само преди миг той изглеждаше толкова жизнерадостен и очарован от нея. Целуна я не страстно, а приятелски, но щом го погледна, той на часа се отдръпна.
Хрумна й, че сигурно не му се струва привлекателна. Постоянно й казваха, че е хубава, но беше дребничка, а на мода бяха пищните жени.
— Слугинята, дето те е познала, да не се казва Елзи?
— Да — промърмори под нос той, все още с гръб към нея. — Ти тръгвай, аз идвам.
Крис въздъхна и се заизкачва нагоре, като разтваряше преплетените клонаци. Елзи бе висока колкото нея, но с петнадесетина килограма отгоре, при това равномерно разпределени над и под петдесет и пет сантиметровата й талия. Може би той харесва такива жени…
През целия път до лагера тя със свито сърце разсъждаваше по този въпрос.
— Случило ли се е нещо? — посрещна я Ашър. — Нямаше ви твърде дълго.
— Добре съм — отвърна тя и си наля чаша кафе. — А вие?